Роджър Зелазни - Донърджак

— Добре.

Чъмо изчезна в храсталаците.

Сейджак се приближи още повече. От аромата на печено му потекоха слюнки, макар че не знаеше много за огъня и беше убеден, че суровото месо си е най-вкусно. Наемници…

Екитата носеха униформи. Наемниците се обличаха както си искат. Те бяха по-изобретателни и по-безпощадни. Това се дължеше на факта, че не са държавни служители и че печелят парите си в резултат от собствените си действия. Сейджак знаеше, че до тях се прибягва само в крайни случаи, когато дейността на екитата се сметне за безрезултатна. Въпреки че скромността не се нареждаше сред добродетелите му, той смяташе, че само неговият клан не може да е привлякъл такова внимание. Не. Колкото и да му беше трудно да мисли за нещо друго, освен за клана си, сега му хрумна, че другите племена на Народа също трябва да процъфтяват, ловуват и събират храна до такава степен, че това да се прояви на нечия голяма схема на екологичен баланс. Сега просто не знаеше какво да прави. Но когато пристигнеха другите, щеше да разполага с решение на проблема.

— Веселете се — промълви той. — После ще дойде моят ред. — И погледна към мачетето, което женската бе закачила на клона на едно от дърветата. Можеше ли да е същото, с което го беше ранила? Вече знаеше как действа. Също като да размахваш голяма тояга, само че по-остро. Много удобно за отсичане на глава.

Сейджак приклекна и започна да ги наблюдава. Имаше много време. Спокойно можеше да го прекара в обмисляне…

Когато Чъмо се върна заедно с още четирима, вече бе вечер. Въпреки грамадните си тела, те безшумно приклекнаха до него, докато им описваше лагера и им показваше точките на нападение, на които се беше спрял. После им даде знак да го последват и ги отведе на голямо разстояние в храстите.

Там спря и тихо заговори:

— Ние с Чъмо и Стагърт ще се скрием сред дърветата около бивака. Окро и Свът ще се покатерят на клоните отгоре. Когато онези заспят, ние на земята се хвърляме и избиваме всички. Ако стане напечено, Окро и Свът ще скочат долу. На помощ.

— Ами ако оставят някого на пост? — попита Стагърт.

— Мой е — отвърна Сейджак. — Аз тръгвам пръв. Вие ще дойдете след като убия часовия. И ще се заемете с останалите. Ясно?

Нямаше желание да демонстрира властта си нито дори да се перчи. По-скоро не вярваше на никой освен на самия себе си, качество, което бе усвоил още съвсем млад, като бездомен изгнаник на собствения си клан, и което навярно толкова време го беше задържало начело. Независимост, недоверие, способност за светкавично взимане на решения и изненадващо действие — това бяха най-полезните уроци, научени през онези някогашни дни. Но той никога не се замисляше за такива неща.

И така, те се върнаха при лагера на наемните ловци и неговата група зае позиция. Единствените знаци, които размениха, бяха потупване по рамото, посочване с показалец и кимване. Сейджак се вмъкна в гъсталака най-близо до наемниците и бавно запълзя напред. После легна абсолютно неподвижно и се загледа във фигурите край огъня, които отпиваха от чашите си и разговаряха.

Дали щяха да оставят часови? Навярно. Възнамеряваше да се приближи колкото може повече и да даде сигнал за нападение, като в същото време скочи върху часовия и го убие. Надяваше се първа да е Голямата Бетси, и защото беше най-ужасна и щеше да е добре първо да очистят нея, и защото нямаше търпение — след всички тези години и сблъсъци — да убие наемницата от далечната Верите. Никога не бе чувал за Томас Рей, който преди много време беше разпространил секса и възпроизводството сред прогите. Но навярно трябваше да я изнасили, реши Сейджак, просто за да покаже, че победата му е пълна и окончателна. От друга страна, разбираше, че ще го е страх да го направи, докато още е жива. Нямаше значение. Можеше да я изнасили и после, за да демонстрира мощта си.

Отново погледна към мачетето. Голямата Бетси го бе ранила тежко с такова оръжие. Често беше мислил за това и сега вече знаеше как действа, макар че никога не се замисляше за загадките на устройството или изработването му. Ясно му бе, че е подходящо за отсичане на глави, с каквито наемниците пълнеха чувалите си.

Той се помъчи да разбере разговора им, но не успя. Зачуди се дали Голямата Бетси знае езика на Народа. После се заслуша в звуците на нощта и се загледа в онази друга загадка, огъня.

Стори му се, че е минало ужасно много време, преди един от мъжете да започне да се прозява. Но мигове по-късно към него се присъедини и друг. Първият каза нещо и махна с ръка към спалния си чувал. Голямата Бетси кимна и отговори, като посочи натам с огромния си палец. Тримата мъже отидоха при чувалите си, а тя хвърли още съчки в огъня. После почисти оръжието си, наточи мачетето и ги остави така, че да са й подръка. Сейджак се замисли за разположението им. Трябваше да я нападне по такъв начин, че да не може да ги вземе и да ги използва срещу него. Щом останеха с голи ръце един срещу друг, нямаше да има проблем въпреки грамадното й тяло. Той бе доста по-едър и силата му отдавна се беше превърнала в легенда сред Народа. Затова…