Роджър Зелазни: Донърджак

Разруши поредната стена, замахна с дънера към друга, после го запрати през покрива на трета колиба. Да, наистина трябваше да се махне. Само че всички тези проклети неща като че ли му се пречкаха.

Той нададе рев и се втурна по улицата, като прекатурваше каруци с провизии и тъпчеше пръснатите по земята семена. Щяха да го причакат при станцията, знаеше го. Ако не успееха да го спрат, щяха да се опитат да го прехвърлят в обезопасено пространство, където пак щеше да го измъчва някой терапевт, също като предишния път. Беше най-добре да избяга в тази посока и когато излезе на свободно място, да си отвори собствен портал. Нямаше да му е първица да си пробива път през ограничително поле. И колкото повече се усилваше лудостта му, толкова по-лесно му се струваше.

Щом напусна работния обект, Трантоу изпита границите на участъка, като проверяваше съпротивлението за преминаване на съвсем различно място, вместо в други участъци на същия район. В такива моменти усетът му за тези неща винаги се изостряше. Скоро откри граница насред сравнително безлично поле. Бе като здрава мрежа, едновременни поддаваща и възпираща, макар че още с първия си мощен удар успя да види през нея съседния терен. Навсякъде обаче имаше сгради, превозни средства и тежки машини и той промени посоката си на натиск. Поле. Чудесно. Продължи натам. Три яки тласъка и премина оттатък, като прегази някакви лехи и овощна градина и ужасно смути нейния genius loci 1 1 Дух покровител на мястото (лат.). — В.пр. . Нямаше значение. Трантоу изрева и се затича.

Пресече осем граници, като унищожи специализирана ферма, заседателна зала, лаборатория за изпитания на повърхността на Марс, игрище за боулинг, публичен дом, чиновник във федералния окръжен съд и виртуниверситет и накрая стигна до граничещ с джунгла тревист район. Местният genius loci възприе действията му като непротиворечащи на средата и продължи да дреме.

Трантоу отново бе полудял.

Поклонниците идваха от параклис във Верите, където след кратка молитва се бяха съблекли, за да възлегнат в мрак върху надгробните плочи и да размишляват за мъките на съществуванието. После духът им се бе повдигнал достатъчно, за да преминат през огнена стена и да навлязат в светите поля. Там запяха песента на Енлил и Нинлил и продължиха по коридора сред зикуратите. На върха се бяха появили лъвове с глави на мъже и жени, които запяха заедно с тях благославящи напеви. След това паството стигна до границите на храма и беше въведено в двора му.

Там последваха други церемонии, ръководени от жрец, облечен като самите тях, освен презраменника и пищната митра от злато и полускъпоценни камъни под бледосиния му ореол. Той им разказа, че боговете и всичко останало оцелели във Вирту и че в това време на завръщане към религията трябвало да почитат най-ранните божествени проявления в индоевропейската мисъл, обитаващи най-дълбоките пластове на човешката душа, където все още можело да функционира описанието им, Еа, Шамаш, Нинурта, Енки, Нинмах, Мардук, Азмух, Инана, Уту, Думузи и всички други — метафори, да, както и всички след тях, за добро и зло на човечеството, но също така най-могъщите метафори заради първенството си. И разбира се, те били космоморфни, въплъщения на природните сили, и способни да еволюират, както всичко във Вирту и Верите. Техните същности стигали до квантово, а също и до релативистично равнище. Затова пейте химните им, продължи той, химните на древните божества на кварките и галактиките, вятъра и плодородната земя. Нека всички неща се възрадват и нека превърнем разказите за делата им в ритуал. Един от боговете дори в този момент е в олтара на храма, наслаждава се на тази служба и ни праща благословията си. Поклонниците споделиха лек обяд и се прегърнаха един друг. Направиха ежедневното си дарение, като използваха устройствата за електронен трансфер, които всички носеха при посещенията си във Вирту.

Наричаше се Църквата на Елиш, по името на вавилонския разказ за Сътворението „Енума елиш“ — което приблизително означаваше „Когато горе“, — и оттам произхождаха думите „елишизъм“ и „елишит“, макар че изповядващите по-традиционните религии от последните няколко хилядолетия често ги наричаха „елши“. Отначало смятана за един от многобройните кратко съществуващи култове във Вирту — гностици, африкани, спиритуалисти, карибци — тя беше проявила много по-голяма устойчивост и внимателният анализ разкриваше по-сложна теология, задоволителен ритуал и по-добре структурирана организация от другите. Растящата й популярност показваше, че има успех в божествените войни. Тя не изискваше умъртвяване на плътта, освен някои пости, и явно дори включваше „ритуали от оргиастичен характер“, както се изразяваха някои антрополози. Изповядваше съществуването на традиционните рай и ад, като подходящи места между последователните превъплъщения във Вирту и Верите, накрая водещи към трансцендентално състояние, съчетаващо най-доброто и от двете. Имаше свои представители и в рая, и в ада. Последователите й проявяваха склонност да наричат всички други религии „закъснелите“.