Роджър Зелазни - Донърджак

Смъртта спря процеса и замрази сцена на антични руини — счупени колони, паднали стени, разбити фронтони — разположени по покрит с трева и цветя склон, облян от златна светлина под болезнено синьо небе. Прелитаха чайки, които надаваха остри писъци. Всички сенки бяха ясно очертани и през портала се носеше едва доловим дъх на море.

— Абсолютно нищо ли? — попита Смъртта.

— Не — отвърна Мизар. Алиот прелетя през прозореца и кацна върху едно от цветята, което незабавно започна да вехне.

— Опитах най-вероятните места. Ще потърсим някъде по-надалеч, някъде, където е почти невъзможно да се стигне. Почакай.

Сцената изчезна и на нейно място се появи онази чернота, която беше господствала по-рано. Миг след това просия светлина. Тя постепенно се усили и проникна нататък по рова, после и наоколо. Приклекналата на ръба черна паякообразна маймунска фигура започна да се отдръпва пред спирали цветна светлина и привидно случайни геометрични форми, които се понесоха отвътре под акомпанимента на електрическо цвъртене. Проблясваха и угасваха напомнящи на мълнии следи. После настъпи мрак, който обърна наопаки различните светлици. Пращящата сцена приличаше на негатив.

Мизар се размърда.

— Да — каза той. Острите му зъби металически проблясваха под светлината. — Тук има нещо познато.

— Открий ги, ако можеш — рече Смъртта. — И ми съобщи, ако успееш.

Хрътката отметна глава й зави. После размаха лъскавите си криле и се хвърли напред през портала в мрачно-яркия абстрактен свят отвъд. Смъртта отпусна плаща си и порталът се сви.

— Може никога повече да не го видиш — каза маймуната. — Прати го в много висша земя — навярно извън твоята власт.

Смъртта завъртя глава и оголи зъби.

— Вярно е, че може да отнеме доста време, Дуби — отвърна тя. — Но пък търпението е само подражание на природата ми, а и ме познават дори в най-висшите земи.

Дуби скочи на рамото й и се настани там, докато Смъртта се издигаше от рова.

— Струва ми се, че някой току-що постави началото на игра — каза тя, докато пресичаше Дълбоките поля по ливада с най-черната трева. Плащът й се развяваше и разлюляваше черните макове. — А след музиката това е второто ми най-любимо развлечение. Мина много време, Дуби, откакто не ми се е откривала възможност за добра игра. Ще им отвърна по неочакван начин и взаимно ще изпитаме търпението си. И някой ден ще разберат, че винаги съм на подходящото място в подходящото време.

— И аз някога смятах така — рече маймуната, — докато клонът, към който скачах, не се оказа на друго място.

Последвалата какофония можеше да е техният смях или само случайни ентропични шумове. Което бе същото.

Джон д’Арси Донърджак беше обичал само веднъж и когато видя лъчистата мъглявина, разбра, че това е краят. Разбираше и други неща, неща, които до този момент дори не бе подозирал — затова сърцето му се разкъсваше и мислите му препускаха по пътеки, по които никога не бяха пътували.

Той погледна към Ейрадис, своята тъмнокоса, тъмноока любима, застанала под дървото на върха на хълма, където винаги се срещаха. Лъчистата мъглявина я обгръщаше и придаваше на лицето й още по-голямо изящество. Винаги беше смятал, че ако искат, биха могли да се срещат в неговия свят, но приказната романтика на любовта им изискваше да се установят на вълшебна земя. Нито един от двамата не бе предлагал нещо друго. Сега го разбираше и болката пареше като лед в гърдите му и като огън в главата му.

Познаваше това място много по-добре от повечето като него и се съмняваше, че Ейрадис изобщо е усетила първото потрепване на лъчистата мъглявина, която предвещаваше края й. Сега разпознаваше в нея рожба на Вирту, а не гостенка, скрита под екзотично име и приятен вид. Тя беше точно такава, каквато изглеждаше, красива и загубена, и Джон я прегърна през раменете и я притисна към себе си.

— Какво има, Джон? — попита тя.

— Твърде късно е — отвърна той. — Твърде късно е, любов моя. Само да бях разбрал по-рано…

— Какво да разбереш? — попита Ейрадис. — Защо ме притискаш толкова силно?

— Никога не сме разговаряли за произхода си. Не знаех, че истинският ти дом е Вирту.

— И какво от това, Джон? Каква разлика…

И лъчистата мъглявина отново потрепна върху й, по-дълго отколкото преди — и внезапното й напрягане му подсказа, че този път го е почувствала.

— Да, прегърни ме — рече тя. — Какво искаше да кажеш с това, че ти се иска да си го разбрал по-рано?

— Твърде късно — повтори Джон. — Навярно щях да съм в състояние да направя нещо. Но няма гаранция, че щеше да се получи. Сигурно нямаше. — Когато Ейрадис започна да се разтърсва, той я целуна. — Сетих се прекалено късно. Обичах те. Иска ми се да можеше да продължи повече.