Роджър Зелазни - Донърджак

— Ключ — каза тя. — Те имат ключ.

— Аз не раздавам ключове за владенията си — заяви Смъртта. — Смутена съм. Можеш ли да ми кажеш къде ги отведе порталът им?

— Не — отвърна пеперудата.

Смъртта премести ръцете си наляво, долепи шепи една до друга й ги разтвори, сякаш за да пусне желание или заповед.

— Хрътка, хрътка от земята — промълви тя и там, накъдето сочеше погледът й, се размърда купчина от кости и метал. Изправиха се разместени кокали, наред с пружини, ремъци и връзки, за да се подредят в тромав скелет, към който полетяха парчета пластмаса, метал, плът, стъкло и дърво, въртящи се като части от мозайка и вмъкващи се на различни места, за да бъдат внезапно пропити от дъжд зелено мастило и лепило, подложени на вихър от кръпки дамаска и пръст, изсушени от струи пламък, изригващи от земята от всички страни. — Има нещо, което трябва да откриеш — прибави Смъртта.

Хрътката потърси, господарката си с червеното си дясно око и после със зеленото си ляво, с два и половина сантиметра по-ниско от другото. След това завъртя кабелните си опашки и се впусна напред.

Когато стигна до върха на хълма, хрътката се сниши по корем и зави като развален въздушен клапан. Смъртта протегна лявата си ръка и леко я погали по главата. Безстрашните, безмилостни, и безпощадни закони и природа на кучето се надигнаха от земята и светкавично го обгърнаха, наред с аурата на страха.

— Куче на Смъртта, давам ти името Мизар — каза тя. — А сега ела с мен и подуши миризмата.

После го поведе към рова, където Мизар наведе глава и започна да души.

— Ще те пратя в горните земи на Вирту, за да обходиш световете и да откриеш онези, които бяха тук. Ако не можеш да ги върнеш, трябва да ме призовеш при тях.

— Как да те призова, Смърт? — попита Мизар.

— Трябва да виеш по специален начин. Ще те науча. Дай да чуя воя ти.

Кучето отметна глава и писъкът на сирена се вля в локомотивна свирка, примесени с предсмъртните викове на стотици жертви на катастрофи, вой на вълк в зимна нощ и лай на попаднали на следа хрътки. Хиляди счупени тела, сервомеханизми и изоставени околни среди се размърдаха и запроблясваха в долината сред изхвърлена поща, жертви на войни, червеи и разбити табла за обяви. Всичко се успокои със заглъхващо тракане, когато Мизар сведе глава и тишината отново се възцари над Дълбоките поля.

— Не е зле — отбеляза Смъртта. — Сега ще те науча да модулираш воя си, за да ме призоваваш.

Поредица от писъци мигновено разкъса въздуха и накара Дълбоките поля да запулсират. Всичко това доведе до порой от нови форми, които започнаха да падат, крачат, да се довлачват и плъзгат, като раздвижиха мрачния прах.

— Където и да си, винаги ще чуя и позная този вой — рече Смъртта, — и ще дойда при теб, щом ме призовеш.

Върху носа на Мизар кацна черно петно и кривогледите му очи се кръстосаха, когато погледна към пеперудата.

— Аз съм Алиот, вестителят — каза му нещото. — Просто исках да те поздравя. Имаш чудесен глас.

— Здравей — отвърна Мизар. — Благодаря ти.

Алиот отлетя нанякъде.

— Ела с мен — каза Смъртта и се спусна в рова.

Мастиленосиня маймунска фигура се завъртя около усукан лъч, за да увисне на него и да ги проследи с поглед.

Смъртта отведе Мизар до мястото, където бяха работили и откъдето бяха изчезнали двамата натрапници.

— Подуши миризмите им — каза тя, — за да ги проследиш, където и да са.

Хрътката наведе глава, после каза:

— Подуших ги.

— Сега ще отворя поредица от прозорци. Не Минавай през тях, а ги подушвай и виж дали са запазили следи от тези миризми. Кажи ми, ако ги усетиш.

Маймунската фигура се затича, приближи се до рова и приклекна там.

Смъртта повдигна дясната си ръка и плащът й увисна до земята, завеса от абсолютна чернота пред хрътката. Без какъвто и да е предварителен проблясък той се превърна в портал към светъл град, издигнат в сфера или тръба. Постройките бяха разположени върху всички видими повърхности. Той изчезна само след миг, за да бъде заместен от сияен град със стройни небостъргачи и невероятни минарета, свързани с безчет мостове и арки, сред които се носеха облаци. Никъде не се виждаше земя.

После проблеснаха ливади и дълги коридори с безброй врати, светли и тъмни, отворени и затворени — вътрешност на Ешерово подземие, градове-тръби на морското дъно, бавно въртящи се сателити, Дайсънова сфера, чиито обитатели плаваха от свят на свят с открити кораби. И все пак Мизар продължаваше да мълчи, гледа и души. Темпото се ускори и сцените под ръката на Смъртта запроблясваха с такава бързина, че не би могло да ги следи никое нормално око. Алиот пърхаше пред образи на живи цветя, и механични, и органични.