Светослав Минков - Нурадин и брат му Шамзадин

— Заповядай и хапни с нас! Може би така аллах ще ни помогне да срещнем тоя, когото търсим.

— Да не си загубил някой близък човек? — попитал Бадредин.

— Да — отвърнал Аджиб, — загубил съм баща си. Аз и дядо ми сме тръгнали да го търсим по всички страни.

Аджиб и евнухът поседели, поприказвали с любезния стопанин, после се сбогували и се запътили към везирския стан.

Щом излезли навън, Бадредин почувствувал, че нещо го затеглило да последва непознатите гости. Той затворил набързо дюкяна си и догонил момчето и евнуха, преди те да стигнат до градските врати. Евнухът забелязал баничаря, спрял се и запитал:

— Защо вървиш подире ни? Какво искаш?

— Нищо — отвърнал Бадредин. Тръгнал съм по работа, та исках да вървим заедно.

— Знаех си аз, че тъй ще стане — казал евнухът на момчето. — Не трябваше да влизаме в неговия дюкян.

— Защо се гневиш, Саид? — рекъл Аджиб. — Пътищата на аллаха са отворени за всички мюсюлмани. Ако той ни последва чак до нашия стан, тогава ще го изгоним.

А Бадредин продължавал да върви след тях и стигнал до онова място, дето били разпънати везирските шатри. Като се обърнали, момчето, и евнухът видели баничаря на няколко крачки след себе си. Разсърден и уплашен, че Саид може да разкаже на дядо му как са отишли в баничарницата, Аджиб грабнал един камък и го запратил с всичка сила към Бадредин. Камъкът ударил нещастника право в челото и Бадредин паднал безчувствен на земята, цял облян в кръв. Но скоро той се съвзел и превързал раната си с къс от своята чалма, като се укорил за неразумната си постъпка. После се върнал в града.

След двудневния си престой в Дамаск везирът Шамзадин заповядал да дигнат шатрите и потеглил към Алеп, минал през Мардин, Мосул и Диарбекир и най-сетне стигнал в Басра. Тук той побързал да се представи на султана, който го приел сърдечно и го запитал какво го е накарало да предприеме такова далечно пътешествие. Шамзадин му разказал цялата си история и добавил, че е брат на неговия бивш везир Нурадин.

— Да, Нурадин наистина беше мой везир, но той умря преди петнадесет години — рекъл султанът. — Синът му Бадредин се загуби някъде след смъртта на баща си и оттогава не сме чули нищо за него. Но тук, в Басра, живее неговата майка, жената на Нурадин, с която можете да се срещнете и да поприказвате.

Без да губи време, везирът Шамзадин помолил да го заведат при жената на брат му и скоро той се намерил пред една богата къща с мраморни колони, на чиято врата било издълбано със златни букви името на Нурадин. Везирът целунал скъпото име и влязъл в къщата. Насреща му се задал един слуга. Шамзадин му казал, че иска да види господарката, и слугата го завел в една отдалечена стая, където самотната вдовица отправяла горещи молитви към всевишния. По цели дни и нощи тая злочеста жена оплаквала загубения си син Бадредин, когото смятала за умрял.

Везирът Шамзадин влязъл в стаята, поклонил се дълбоко на снаха си и като й открил, че той е брат на Нурадин, добавил:

— Твоят син Бадредин се ожени за дъщеря ми, която ти роди внук.

Развълнувана от вестта, че синът й може да е жив и че внукът й се намира наблизо, вдовицата на Нурадин се хвърлила пред везира и започнала да целува нозете у.

И везирът изпратил да доведат Аджиб, който не закъснял да се яви. Баба му го прегърнала и заплакала от радост. Лицето на нейния внук й напомняло скъпия образ на загубения Бадредин, когото тя сякаш отново намерила.

Тогава Шамзадин рекъл:

— Мила сестро, сега не е време за сълзи. Приготви се за път и ела с нас в Египет. Там ще заживеем всички заедно и нека се надяваме, че ще намерим и Бадредин.

Вдовицата на Нурадин приела на драго сърце поканата и почнала да се готви за път. А везирът Шамзадин отишъл да се сбогува със султана на Басра, който го благословил и го изпратил с много дарове за египетския султан.

Отново потеглила везирската дружина и без да спира някъде, се върнала в Дамаск. Там пътниците разпънали шатрите и останали цяла седмица, за да накупят някои потребни неща.

И докато везирът преговарял с богатите дамаски търговци, които му предлагали своята стока, Аджиб казал на евнуха:

— Саид, хайде да се поразходим из града и да видим какво е станало с баничаря, на когото ние зле се отплатихме за неговото гостоприемство.

И двамата отишли в града, минали край старата джамия на Омиадите и се озовали пред баничарницата тъкмо когато Бадредин приготвял своето прекрасно сладко от нарови зърна. Аджиб видял на челото му още незаздравялата рана от камъка, с който го ударил, и изпълнен с умиление, рекъл: