Светослав Минков: Нурадин и брат му Шамзадин

На следния ден учениците се събрали в училищния двор и един от тях извикал:

— Измислил съм нова игра, но в нея ще участвуват само тия, които си кажат името и назоват имената на баща си и на майка си. Който не стори това, няма да играе с нас!

Всички се съгласили и започнали да се надвикват. Дошъл редът и на Аджиб и той рекъл:

— Казвам се Аджиб, майка ми се нарича царица на хубостта, а баща ми е Шамзадин, везирът на египетския султан!

Децата запляскали с ръце и завикали:

— Махай се оттук! Везирът е твой дядо, а не баща! Ти не можеш да играеш с нас, защото не знаеш името на баща си!

И децата се разбягали смеешком и Аджиб останал сам, с просълзени от мъка очи.

Учителят се приближил до него и казал:

— Нима ти не знаеш, че везирът Шамзадин не ти е баща, а дядо? Той е баща на майка ти, която султанът искаше да омъжи за своя гърбав коняр, но през нощта след сватбата тя станала жена на някакъв дух. Ти, Аджиб, си дете на неизвестен баща, затова те съветвам да не бъдеш горделив към другарите си!

Без да каже нито дума, Аджиб изтичал разплакан при майка си и се хвърлил на шията й.

— Защо плачеш, синко? — попитала майката, като го целунала.

— Кажи ми, мамо, кой е моят баща? — извикал Аджиб.

— Как? Нали знаеш, че твоят баща е египетският везир? — отвърнала смутено майката.

— Не е вярно! Везирът е твой баща, а не мой! Недей кри истината, мамо, кажи ми: чий син съм аз?

И малкият Аджиб разправил какво му казал учителят.

При спомена за прекрасния момък дъщерята на везира се натъжила и също заплакала.

В това време в стаята влязъл старият везир и като видял дъщеря си и внука си потънали в сълзи, попитал ги разтревожен защо плачат.

Тогава дъщеря му разказала какво се случило с Аджиб в училището.

Замислил се везирът Шамзадин, спомнил си всички преживени беди и съвсем отчаян, отишъл при султана.

— Господарю — рекъл той, — не мога повече да слушам злословия за дъщеря ми. Аз трябва да намеря нейния мъж Бадредин. Нека всички разберат, че той е баща на моя внук, а не някакъв дух, както мълвят злите езици. Позволи ми да замина за Басра, където вярвам, че ще намеря Бадредин.

Султанът изслушал внимателно своя везир и не само изпълнил молбата му, но и заповядал да му се даде грамота до всички владетели и управители на всички земи, за да му окажат съдействие.

Везирът целунал земята пред нозете на султана и веднага потеглил на път с дъщеря си, с внука си и с многобройна свита.

Дълго пътували те, без да спират, и най-сетне стигнали пред вратите на Дамаск, където разпънали шатрите за почивка. Везирът решил да остане два дни на това място и на третия ден да продължи пътуването. Той позволил на слугите си да отидат в града и да разгледат неговите забележителности. Тръгнал да се поразходи и Аджиб, придружен от добрия евнух Саид. Евнухът вървял на няколко крачки след него с дебела тояга в ръка.

Щом Аджиб прекрачил градските врати, хората го наобиколили и тръгнали подире му, да се любуват на хубостта му. Когато евнухът и момчето стигнали до една баничарница, наоколо се струпал толкова много народ, че не можело да се върви нататък.

Аджиб и Саид се намерили неочаквано пред баничарницата на самия Бадредин, бащата на Аджиб. Старият баничар бил вече умрял и Бадредин бил наследил неговия дюкян. Привлечен от насъбрания народ, той се показал на прага и като съгледал момчето, кръвта заговорила в него и едно непознато чувство го развълнувало дълбоко.

— Мило дете — извикал Бадредин, — ти омая душата ми и покори сърцето ми! Ще ми направиш ли честта да бъдеш мой гост и да опиташ моите сладкиши?

Като чул думите на баща си, горделивият Аджиб изпаднал в умиление и рекъл на евнуха:

— Саид, тоя човек сякаш е загубил детето си. Да влезем при него и да опитаме сладкишите му!

Но евнухът възразил:

— Не бива, господарю мой! Не прилича на сина на един везир да влиза в проста баничарница!

Тогава бащата на Аджиб се обърнал към евнуха и му казал:

— Защо не пускаш детето да дойде при мен? Твоята кожа е черна, но душата ти е бяла. Аз мога да направя бяло и лицето ти.

— Тъй ли? — засмял се робът. — А как ще сториш това?

— Слушай — рекъл Бадредин и произнесъл няколко арабски стиха за възхвала на черните евнуси, които служат вярно на своите господари.

Трогнат от тия хвалебствия, евнухът хванал Аджиб за ръка и влязъл с него в дюкяна на баничаря.

Бадредин се зарадвал и ги поканил в отделна стая, определена само за знатни гости. Той напълнил една порцеланова паница с нарови зърна, бадеми и захар и я сложил пред тях на разкошен поднос. Като опитали вкусното сладко, Аджиб рекъл на Бадредин: