Йордан Милев - Приказка за коня от абаносово дърво

И ето случило се така, че той влязъл в един хан и видял там група търговци, които седели край една маса и разговаряли помежду си. Принцът седнал наблизо и чул как единият от тях тъкмо казвал:

— Приятели мои, аз преживях едно от най-големите чудеса!

Когато всички го попитали какво е било това чудо, той продължил:

— Бях в единия край на еди-кой си град — и той назовал името на града, където се намирала принцесата — и чух там хората да разправят за някаква необикновена случка. Един ден царят на града излязъл на лов и на разходка със свита приятели и големци от неговото царство. Като излезли на открито с конете си, те минали край една зелена поляна и видели там някакъв човек; край него стоял кон от абаносово дърво, а до коня седяла една жена. Мъжът бил много грозен, а тялото му дори вдъхвало ужас; жената обаче била много красива и миловидна, с блестящо съвършенство, с много добре сложено тяло; конят от абаносово дърво пък бил истинско чудо, толкова красив и с такава прекрасна стойка, каквато никой не бил виждал до този ден.

Тогава търговците попитали:

— И какво направил царят с тях?

Разказващият продължил:

— Царят заповядал да хванат човека и го попитал каква му е младата жена, а оня рекъл, че това е жена му, дъщеря на неговия чичо. Но младата жена заявила, че това е лъжа; тогава царят му я отнел и заповядал да накажат човека и да го хвърлят в затвора. Какво е станало с коня от абаносово дърво обаче, не знам.

Като чул разказа на търговеца, принцът пристъпил към него и го помолил най-любезно и учтиво да му каже името на града и на царя; и като научил двете имена, той прекарал нощта радостен. Щом се разсъмнало, отново тръгнал на път и вървял, докато стигнал онзи град. Когато искал да влезе вътре обаче, пазачите на портата го хванали, за да го отведат при царя, та той да го разпита какъв е и що е, защо е дошъл в града му и какво изкуство владее; тъй като царят имал обичай да пита всички чужденци от какъв род произхождат и какъв занаят упражняват. Принцът бил пристигнал вечерта в този град, а по това време било невъзможно да се отиде при царя, за да го питат какво да правят с чужденеца. Затова пазачите на градската порта го хванали и го отвели в затвора, за да го оставят там за през нощта. Ала пазачите на затвора, като видели хубостта и красотата на младия човек, им домиляло да го хвърлят в тъмницата и го оставили да седне край тях пред затвора. Като донесли ядене за тях, те поканили и него и той се нахранил, а след като похапнали, те започнали да си приказват. Обърнали се към принца и го попитали:

— Ти от коя страна си?

Той отговорил:

— Аз съм от страната на персийците, от земята на сасанитските царе.

Като чули това, пазачите се разсмели, а един от тях му казал:

— О, сасанидецо, аз съм чувал много приказки и разкази на различни хора и вече мога да ги разбирам какви са; никога досега обаче не съм виждал и чувал по-голям лъжец от сасанидеца, който лежи в нашия затвор.

Друг пък казал:

— Не съм виждал никога по-грозно лице и по-противно тяло от неговото.

Тогава принцът попитал:

— Ас какво ви учудиха неговите лъжи?

Те отвърнали:

— Той твърди, че бил мъдрец. Царят го срещнал по пътя си, когато яздел на лов; с него била и една млада жена, мила и чудна красавица, блестяща от прелест и с чуден стан; освен това той имал и един кон от черно абаносово дърво, най-красивата скъпоценна вещ, която сме виждали някога. Девойката сега е при царя и той я обича, но горката не е с всичкия си. Ако тоя мъж беше мъдрец, за какъвто се представя, значи ще е и лечител, и отдавна вече щеше да я излекува, след като и царят прави всичко, каквото може, за да я излекува, и най-голямото му желание е да я види изцерена от нейната болест. Конят от абаносово дърво стои в съкровищницата на царя, а грозникът се намира тук, в затвора. Щом падне нощ, той започва да плаче и да се вайка от мъка заради бедата, в която е изпаднал, и не ни оставя да спим.

Тогава принцът решил, че трябва да измисли някаква хитрост, за да постигне целта си. Когато на пазачите се приспало, те го отвели в затвора и затворили портата след него; тогава принцът чул как мъдрецът плаче и се вайка, като си говорел на персийски:

— Горко ми, задето сторих такъв грях спрямо себе си и спрямо принца и задето постъпих така с девойката! Не оставих и нея на мира, а не можах да постигна и своето желание с нея. Виновна за всичко е моята прибързаност; исках да постигна нещо, което не бях заслужил и което не ми подхожда. Оня, който се стреми към нещо, което не е за него, си навлича на главата нещастието като мене!