Йордан Милев - Приказка за Синдбад Мореплавателя

Та това беше моето първо пътешествие, а утре, ако волята на всевишния аллах бъде такава, ще ви разкажа за второто от моите седем пътешествия…

Като казал това, Синдбад Мореплавателя наредил да поднесат вечерята и поканил Синдбад от сушата да седне на масата; после той заповядал да му дадат сто мискала злато и го освободил с думите:

— Днес ти ни достави удоволствие с присъствието си.

Носачът поблагодарил, прибрал подаръка и си тръгнал по пътя, като си мислел учуден какво може да се случи на хората и какво могат да преживеят. Нощта той прекарал у дома си, а когато се разсъмнало, отново отишъл в дома на Синдбад Мореплавателя и влязъл вътре; стопанинът го поздравил с почести и го поканил да седне до него. И когато всичките му приятели се събрали, той заповядал да им поднесат ястия и питиета; всички били весели и доволни. Тогава Синдбад Мореплавателя отново заговорил и им разказал за:

Живеех щастливо и богато, докато един ден пак ми хрумна да тръгна по широкия свят. Обзело ме бе отново голямо желание да търгувам, да печеля пари и да поразгледам нови страни и острови. И като взех такова решение, аз изтеглих голяма сума пари, закупих стоки и необходимите ми за пътешествието вещи, наредих да опаковат всичко и слязох долу на пристанището на реката. Там заварих един хубав нов кораб с опънати платна от здрав лен, добре съоръжен и с опитни моряци. Наредих да натоварят стоките ми на този кораб; така сториха и много други търговци. Още същия ден отплавахме и тъй като ни провървя, плувахме, без да спираме никъде, от море на море, от остров на остров. Всякъде, където хвърляхме котва, ние посещавахме търговците и големците на съответната страна, а също и купувачите и продавачите, търгувахме и разменяхме стоки. Така пътешествието ни продължи много време, докато съдбата ни отведе до един хубав остров, по който се виеха редици от дървета, отрупани със зрели плодове, обгърнати от мирис на цветя, навред пееха птички и бълбукаха бистри поточета. Никъде обаче не видяхме жител, нито пък запален някъде огън. Когато капитанът пусна котва край този остров, търговците и останалите пътници слязоха на сушата, за да се поразведрят там сред дърветата и да погледат птиците; всички хвалеха аллах, единственият, който властвува над всичко и над всички ни, и се дивеха на всемогъществото на владетеля, чиято мощ прониква навред. Тогава и аз слязох заедно с другите на острова и седнах край един бистър поток, който течеше под дърветата; носех със себе си малко храна и като поседнах, хапнах онова, с което ме бе сподобил аллах всевишният. Под дърветата повяваше приятен зефир, на душата ми беше леко и аз усетих, че ми се приспива. Така съм останал на онова място, потънал в сън, облъхван от нежния зефир и приятния дъх на цветя. Когато се събудих и станах обаче, не видях никакъв човек наоколо си, никакво смъртно същество, нито пък някои от света на духовете; корабът беше отплавал, никой от търговците и от моряците не си бе спомнил за мен и те ме бяха оставили на острова. Обръщах се наляво и надясно, ала никъде не забелязах никого, бях останал съвсем сам. Тогава ме обзе такъв ужас, какъвто човек едва ли може да си представи, и едва не ми се пръсна жлъчката от толкова много мъки, грижи и тъга. Та нали бях останал съвсем без нищичко, нямах нищо за ядене, нито за пиене. Изоставен и с притисната от мъка душа, реших, че вече е свършено с мен, и си казах:

„Стомната не може вечно да остане здрава. Първия път успях да се спася, тъй като намерих човек, който ме отведе от изоставения остров в обитавана местност, ала този път, о, този път, колко далеч съм този път от възможността да намеря някого, който да ме отведе в страна, обитавана от хора!“

После заплаках и се завайках, докато ме обзе яд и започнах да се упреквам за постъпките и начинанието си, задето отново се бях изложил на опасностите на пътешествието, след като можех да си живея най-спокойно у дома в родината, да се радвам, наситен с хубаво ядене, пиене и скъпи дрехи, защото нищо не ми липсваше — нито пари, нито имоти. Съжалих, задето бях напуснал град Багдад и отново бях тръгнал да пътувам по море, макар че толкова много бях преживял по време на първото си пътешествие; и тъй като видях смъртта пред очите си, рекох:

— Така е, ние сме създания на аллаха и ще се върнем пак при него!

И сякаш загубих ума си. После обаче се посъвзех и тръгнах да обикалям острова надлъж и шир и не можех да се спра никъде спокойно на едно място. Най-после се покатерих на едно високо дърво и започнах да се оглеждам оттам на всички страни, ала навред виждах само небе и море, дървета и птици, острови и дюни. Когато претърсих по-внимателно с очи острова, съгледах нещо бяло и голямо. Веднага слязох от дървото и се запътих натам, все направо, докато стигнах до мястото; и виж ти, това беше един голям бял купол, който се извисяваше високо към небето и заемаше огромна площ. Пристъпих по-близо и заобиколих купола, ала не намерих никаква врата, нито пък имах сили или сръчност да се покатеря по него, защото той беше от всички страни извънредно гладък. Тогава отбелязах със знак мястото, където стоях, и заобиколих целия купол, защото исках да измеря обиколката му; оказа се, че тя беше петдесет големи крачки. И докато мислех да изнамеря някакво средство, за да вляза в него, тъй като денят вече клонеше към заник и слънцето скоро щеше да залезе, изведнъж слънцето изчезна най-неочаквано и небето потъмня. И тъй като съвсем не виждах вече слънцето, аз си помислих, че го е закрил облак. Но много се учудих, защото беше лято. Вдигнах лице към небето и се вгледах по-внимателно натам. И какво видях? Една огромна птица с грамадно тяло и разперени нашироко криле летеше във въздуха; тя именно беше скрила слънцето и не допускаше светлината му да пада върху острова. Сега учудването ми още повече нарасна и аз си спомних една приказка, която някога ми бяха разказали поклонници и странници, че на някакъв остров живеела огромна птица, която се наричала рух и хранела своите малки, като им пъхала слонове в човките, и веднага бях сигурен, че куполът, който бях видял, ще да е яйце на птицата рух; и пак много се учудих и възхитих от делото на всевишния аллах. И както си стоях там, птицата изведнъж се спусна надолу към купола, обгърна го с криле, за да мъти, изпъна краката си назад на земята и заспа — хвала томува, който никога не заспива! Тогава аз свалих тюрбана от главата си, развих го, омотах го и го навих на въже, завързах се с него здраво за кръста, а после за краката на птицата; казах си: