Йордан Милев: Приказка за Синдбад Мореплавателя

— Слава на аллаха и на всички негови деяния! — измил си ръцете и поблагодарил на господата за гощавката.

Стопанинът на дома обаче казал:

— Нека ти е наздраве и нека денят ти бъде благословен! Кажи, как се казваш и с какво се занимаваш?

Носачът отговорил:

— Господарю, казвам се Синдбад Носача, пренасям срещу заплащане вещите на хората на главата си.

Стопанинът на дома се усмихнал и продължил:

— Знай, носачо, че ние с тебе носим едно и също име; аз съм Синдбад Мореплавателя. Сега аз бих желал, о, носачо, да ми дадеш възможност да чуя още веднъж стиховете, които произнесе, когато беше навън пред вратата.

Тогава носачът се засрамил и отвърнал:

— В името на аллаха, заклевам се, не ми се сърди! Бедата и мъките, и празните ръце учат хората на лоши нрави и на неблагоразумие!

— Не се срамувай — прекъснал го стопанинът, — ти вече стана мой брат. Повтори стиховете, те ми харесаха, когато чух да ги казваш, докато стоеше пред вратата!

Тогава носачът издекламирал още веднъж същите стихове и те отново се харесали на стопанина и той ги изслушал с възхищение. После казал:

— Знай, о, носачо, че моята история е чудна и аз ще ти разкажа всичко, което ми се случи и което преживях, преди да стигна до това благосъстояние и да мога да се заселя в тази къща, в която ме виждаш сега. Защото цялото ми богатство и този дом станаха мои едва след тежки мъки, много преживени ужаси и изпитания. О, колко беди и мъка трябваше да преживея и да понеса някога! Аз съм направил седем пътешествия и всяко от тях е свързано с по една необикновена история, от която главата може да ти се замае. Но всичко е било предопределено от съдбата, а онова, което е писано, че ще стане, от него никой не може нито да избяга, нито да се спаси.

И така той подел разказа за:

Знайте, о, благородни господа, че моят баща беше търговец, един от знатните мъже сред народа и търговците, който притежаваше много пари и имоти. Той умря, когато бях още малко момче, и ми остави богато наследство от пари, земи и имоти. Като пораснах, станах собственик на всичко това, ядях само най-хубавите ястия, пиех най-скъпите вина и се сдружих с млади хора. Гиздех се в хубави дрехи и се веселях с приятели и другари и бях уверен, че всичко ще върви все така докрай и все ще ми бъде добре. Преживях така дълго време, но накрая бях изтръгнат от безгрижието си. Когато отново се опомних, разбрах, че моето състояние беше пропиляно и че положението ми се беше много влошило. Видях дори, че всичко, което бях притежавал, е опропастено, обзе ме ужас и страх. Тогава си припомних една поговорка, която бях чул по-рано от баща си; това бяха думи на нашия господар Соломон, сина на Давид — мир на праха им! — които гласяха: „Три неща са по-добри от други три: денят на смъртта е по-добър от деня на раждането; едно живо куче е по-добро от един мъртъв лъв, а гробът е по-добър от нищетата.“

И аз се вдигнах, събрах цялата покъщнина и дрехи, които ми бяха останали, и ги продадох; после продадох имота си и всичко, което все още беше мое, и събрах три хиляди дирхема. Тогава ми хрумна да предприема едно пътешествие в непознати страни, защото си спомних думите на поета, които гласят:

Така взех решение, приготвих се, накупих стоки и всякакви неща, а също и всичко, което щеше да ми бъде необходимо за из път; и тъй като душата ми копнееше за пътешествие по море, качих се на един кораб и отплавах с него към града Басра заедно с цяла група търговци. Оттам продължихме пътешествието си по море много дни и нощи; отминавахме остров след остров, навлизахме от едно море в друго, от една страна в друга. И навсякъде, където спирахме, продавахме и разменяхме стоки. И както плавахме така по морето, един ден стигнахме до някакъв остров, който беше толкова хубав, че приличаше на райска градина. Капитанът реши да спрем там; хвърлиха котва, сложиха стълбичката за слизане и всички, които бяхме на кораба, слязохме на суша, на острова. Някои си направиха огнища, запалиха огньове, за да си свършат всякаква работа. Едни си готвеха, други перяха, а трети разглеждаха околността. Аз бях сред ония, които тръгнаха да се разходят по острова. Когато всички пътници се събрахме да похапнем и пийнем и да се позабавляваме и поиграем на различни игри, неочаквано капитанът — той бе останал на палубата на кораба, извика със силен глас към нас, които нищо не подозирахме: