Йордан Милев - Приказка за Синдбад Мореплавателя

— Ей, хора, спасявайте живота си! Тичайте, върнете се на кораба, и то колкото може по-бързо! Зарежете всичко там! Бързайте, докато сте още живи, спасете се, да не загинете! Островът, върху който сте се разположили, не е никакъв остров, това е една огромна риба, която се е спряла насред морето. Върху гърба й е нанесен пясък и затова тя прилича на остров и върху нея са израснали дървета. Когато вие запалихте огньовете, рибата е усетила жегата и се раздвижи. В следващия миг тя ще потъне заедно с вас в морските дълбини и вие всички ще се издавите. Затова бързайте тук на сигурно място, преди да сте потънали! Зарежете всичко!

А хората, като чуха тези думи, побягнаха и всеки бързаше да се покачи на кораба: всички изоставиха вещите, дрехите, съдовете и огнищата си. Неколцина успяха да стигнат на кораба, други обаче закъсняха, защото островът ни вече се раздвижи и скоро изчезна под водата с всичко, което се намираше върху него, а бушуващите води го заляха с огромни вълни. Аз бях един от онези, които бяха принудени да останат на острова, и потънах заедно с всички във водата; аллах всевишният обаче ме запази и ме спаси от удавяне, като изпрати един голям дървен чебър, в който хората преди това си бяха прали дрехите. Загрижен за сладкия живот, аз се вкопчих здраво о чебъра и го яхнах като кон и се понесох по водата, движейки краката си като весла, а вълните ме блъскаха ту надясно, ту наляво. Капитанът бе вдигнал през това време мачтите на кораба и бе отплавал с онези, които успяха да се изкачат на палубата, без да го е грижа за потъналите. Следих с мъка кораба, докато изчезна от взора ми; тогава бях сигурен, че моят край е дошъл.

После нощта се спусна над мене, изпадналия в голяма беда. Цялата нощ и целия следващ ден останах в същото положение; сетне обаче благоприятни ветрове и вълни ме отнесоха до подножието на един висок остров, чиито дървета бяха спуснали клоните си над водата. Успях да хвана клона на едно високо дърво и се вкопчих здраво за него, след като вече бях видял смъртта пред очите си. Покатерих се по клона, докато най-после можах да скоча върху острова. Тогава забелязах, че краката ми бяха отекли и се бяха вцепенили, а по петите и стъпалата ми имаше следи от ухапвания от риби. От големия страх и от отчаяние дори не бях усетил това преди. Хвърлих се на земята на острова като мъртъв, после съм загубил съзнание и съм потънал в тежък сън. Останал съм да лежа така до другата сутрин и когато ме сгря слънцето, се събудих. Но тъй като краката ми бяха отекли, започнах да се придвижвам както мога: ту се примъквах като малко дете, ту пълзях на колене.

А на острова имаше всякакви плодове и потоци със сладка вода; така аз започнах да се прехранвам с тези плодове. Но прекарах все в такова състояние още много дни и нощи; едва тогава у мен се събуди нова сила, желанието ми за живот се възвърна и аз вече можех да се придвижвам по-лесно. Тогава се реших да тръгна по брега на острова и се намерих сред дървета, каквито аллах всевишният щедро бе създал в тази местност. Направих си тояга от един клон, та се подпирах на нея, като ходех. Това продължи няколко дни, докато веднъж, като обикалях по брега на острова, видях в далечината някаква фигура. Помислих си, че това ще е някой див звяр или морско чудовище, ала когато се приближих повече и се взрях по-добре, видях, че беше красив кон, завързан близо до морския бряг. Когато се приближих съвсем до него обаче, конят изцвили страшно, така че аз се изплаших и понечих да побягна назад. Тогава от земята неочаквано излезе някакъв човек, който ме извика и се затича подире ми. Той каза:

— Кой си ти? Откъде идваш? Какво те води по тези места?

— Драги господине — отвърнах, — аз съм чужденец, пътувах с един кораб и паднах заедно с много други пътници във водата. Тогава аллах ми изпрати един дървен чебър, аз го яхнах и плавах с него, докато вълните ме изхвърлиха на този остров.

Като чу думите ми, човекът ме хвана за ръка и ми каза:

— Върви с мен!

После ме въведе в някакъв подземен вход и ме покани да вляза в една голяма зала под земята. Там ме покани да седна на почетното място срещу вратата и ми донесе да хапна нещо, тъй като бях прегладнял, нахраних се, заситих се съвсем и се подсилих добре. После той ме попита отново кой съм и какво съм преживял и аз му разказах всичко, което ми се беше случило, отначало докрай. Той слушаше думите ми с нарастващо учудване и аз му казах, след като завърших разказа си:

— В името на аллаха, заклевам те, мили господине, не ми се сърди! Аз ти разказах цялата истина за себе си и споделих с тебе всичките си приключения; сега те моля да ми кажеш кой си и защо живееш тук, в тази зала под земята, и защо държиш завързана горе оная кобила на брега на морето.