Люк Бесон - Артур и минимоите

— Ще обиколим наоколо и съм сигурен, че ще го намерим. Можете да разчитате на нас!

За миг полицаят напомня за патрулния, който Артур си беше измислил и който кръстосваше канавките в градината, горд като телевизионна звезда.

Бабата, поуспокоена, въздъхва.

— Благодаря… предварително.

Полицаите учтиво кимват, надяват фуражките си и се запътват към колата.

Бабинка им махва с ръка и полицейската кола напуска градината. Бръмченето на мотора се предава на земята, тревите се огъват. За минимоите това е равносилно на земетресение.

— Какво става? — разтревожено пита Артур.

— Човеците — отвръща Селения, явно свикнала с този тътен.

— Аха — само прошепва Артур, защото се чувства малко виновен. Никога не си е представял, че най-обикновените човешки действия могат да причинят такива поразии.

Бетамеш разгъва картата си — мокра, напълно съсипана.

— Дявол да го вземе, нищо не се вижда. Какво ще правим сега? — тревожи се принцът.

Артур поглежда към небето.

— Слънцето е от тази страна. Цистерната е на север. Значи трябва да вървим натам — казва той, като сочи пътя с ръка. И добавя с нови, горделиви нотки в гласа: — Имайте ми доверие!

Момчето отмахва три стръка трева и прави няколко крачки, но внезапно хлътва в огромна дупка — същински кратер! За късмет успява да се залови за някакъв корен и да избегне пропадането до сто, че и повече метри дълбочина. Той изпълзява по корена нагоре и застава на ръба на кратера.

— Какво е това нещо? — озадачено пита Артур, втренчил поглед в зейналата яма.

— Пак тези човеци! — тъжно въздъхва принцесата. — От вчера насам като че ли са се зарекли да ни погубят. Навсякъде изровиха такива дупки.

Тя не знае, че тъкмо Артур направи тези дупки, докато търсеше съкровището на дядо си. Сега той изпитва желание да се извини, но още няма смелост да се издаде пред нея.

Откъм противоположната страна се вижда пътека, която се спуска към дъното на кратера. По нея непрекъснато сноват мравки, всяка една с голяма торба пръст на гърба си.

— Няма да им стигнат месеци, за да поправят и да възстановят пътя си — казва Селения.

— Само ако знаехме защо тези смотаняци копаят дупки навсякъде! — добавя Бетамеш.

Артур се чувства все по-зле. Така му се иска да им обясни, че смотанякът… е той.

— Не бъди глупав, Бета. Човеците не подозират, че съществуваме. Значи не могат да знаят какви поражения нанасят — обяснява Селения безкрайно снизходително.

— Скоро ще разберат — намесва се Артур. — И подобни бедствия повече никога няма да се случват. Обещавам ви!

— …Ще видим! — недоверчиво отвръща принцесата. — Докато приказваме, започва да се смрачава. Трябва да намерим къде да нощуваме.

В угасващия ден целият пейзаж засиява в оранжеви отблясъци. Само небето, поради настъпващата нощ, остава синьо, синьо.

Групичката се приближава до един мак — ален и самотен.

Бетамеш изважда многофункционалното си ножче.

— Къде ли са сложили вселепилото? — пита се той, като върти ножчето в ръце.

Той натиска едно копче и огромен пламък изскача от предмета. Артур едва успява да се наведе — пламъкът преминава над главата му.

— Ох, слава Богу! — извиква Бетамеш, вместо да се извини.

Селения изтръгва ножчето от ръцете му и на свой ред започва да търси.

— Дай ми това, ще нараниш някого!

— Имам го отскоро. Получих го за рождения си ден — обяснява принцът.

— На колко си години? — пита Артур.

— Триста четирийсет и седем. Още осемнайсет години и ще съм пълнолетен — обяснява радостно принцът.

Артур започва да смята, но се обърква.

Селения натиска нужното копче и струя вселепило попада точно върху едно от листата на мака. Спайдърмен нямаше да се прицели така добре. Тя измъква от ножчето малка кирка и я забива в земята. Задейства се някакъв механизъм и навива нишката, която дърпа листото и го спуска надолу, като подвижен мост на крепост.

Артур продължава да смята.

— А Селения? На колко е години? — пита той, за да разбере.

— Скоро ще стане на хиляда години, пълнолетна — отвръща принцът със завист. — След два дни е рожденият й ден.

Артур наистина вече нищо не разбира. А беше толкова горд, че навърши десет години!

Листенцето сега напълно се е разтворило и така се е наклонило, че принцесата спокойно може да се изкатери и да влезе в чашката на цветето.

Тя изважда меча, хваща тичинките и ги срязва в основата, като сноп. После започва да ги тръска, докато жълтият прашец не изпадне и не се образува мека постеля. Артур я гледа възхитено.