Люк Бесон - Артур и минимоите

Още нехванал шнурчето, и Бетамеш вече е стъпил на главата му и се катери по въженцето като маймунка.

Артур се крепи както може в тази черупка, готова всеки миг да отплува.

Принцът се изкатерва на дънера и на четири крака стига до твърдата земя.

— Твой ред е, Селения! — опитва се да надвика оглушителния рев на водопада момчето.

Принцесата не помръдва. Стои като хипнотизирана от тази кипяща вода, готова всеки миг да я погълне.

— Селения! Побързай! Няма да издържа дълго! — крещи Артур, като едвам удържа с две ръце да не изпусне въжето, а с краката си — лодката.

Селения се окопитва. Започва да се катери, но кракът й стъпва върху лицето на Артур.

— …айде… еения… качай!.. — фъфли момчето, затиснато под обувката.

Селения се изкатерва до горе и се опира на меча, забит почти хоризонтално.

Артур е на края на силите си и пуска черупката, която мигом отплува. Вкопчен във въжето, лашкан и люшкан, той едва успява да се задържи над водата.

Черупката лодка стремително пада от Дяволския водопад. Представяте ли си какво щеше да стане с Артур и приятелите му!

Селения върви по дънера и предпазливо стъпва на твърда земя.

С последни сили момчето също се добира до дървото. То се отпуска за малко, за да си поеме дъх.

Принцесата се е отдалечила. Седнала е на един клон, виснал точно над малко езерце — спокойно и гладко. Бетамеш също не е далеч и изстисква ризата си. Артур взема забития в дървото меч и се насочва към Селения.

— Добре ли си? — пита той.

— Ще съм по-добре, когато ми върнеш шнурчето — отговаря тя, все тъй скръстила ръце на гърдите си.

Артур обръща меча и започва да развързва възела на шнура.

— Никога през живота си не съм бил толкова уплашен — признава Бетамеш, доволен, че чувства отново твърда земя под краката си.

Селения повдига рамене, сякаш да омаловажи случилото се.

— Чудо голямо! Само малко вода… Какво толкова… — подхвърля тя, явно напук.

Но този път небето решава да я накаже — клонът, на който седи, изпращява и нашата принцеса пада в езерото.

— Помощ! Артур! Не знам да плувам! — вика тя силно уплашена, размахвайки неумело ръце, като новоизлюпено птиче.

Момчето слуша само сърцето си, скача на пречупения клон и оттам се хвърля право във водата, с главата напред. За беда дъното е съвсем плитко и нашият герой много силно удря главата си.

— Той наистина е влюбен — шепне Бетамеш, който страда заради приятеля си.

Артур се надига, стиснал главата си с ръце. Водата му стига до коленете.

Принцесата продължава да пляска с крака и ръце.

— Но… Селения! Няма много вода, погледни! Плитко е!

Селения постепенно се успокоява и усеща, че краката й опират в дъното. За миг тя се колебае, после се изправя — водата стига до глезените й.

— Хм, само малко вода, какво толкова — дразни я Бетамеш, винаги готов да си върне за обидата.

— Мога ли да си получа шнурчето? — настоява Селения, силно засегната.

Тя го измъква от ръцете му и се обръща, за да не я гледат.

— Все пак той два пъти ти спаси живота за един ден! — отново се обажда Бетамеш, винаги готов да раздуха огъня.

— Всеки благородник би постъпил така на негово място — отвръща принцесата. Вижда се, че продължава да се инати.

— Да, но… смятам, че заслужава поне едно «благодаря» — настоява на своето Бетамеш.

Артур му прави знак да престане да се разправя. Предпочита да не бъде център на внимание. Почестите винаги го притесняват.

Но принцът настоява. Той много обича да дразни сестра си, особено когато знае, че ще я заболи.

Селения нанизва шнурчето и се запътва към Артур, а той — да можеше, би потънал вдън земя. Тя застава пред своя спасител и изтръгва меча от ръката му.

— Мерси — изрича сухо принцесата и като му обръща гръб, се отдалечава.

Бетамеш се усмихва и повдига рамене.

— Такива са принцесите! — казва той на Артур, който вече е разбрал — по-лесно е да се справиш с буйна река, отколкото с капризите на едно момиче.

Бабинка отваря входната врата и дава път на двама полицаи, които влизат в къщата. Те са в униформа, но почтително държат фуражките си в ръце.

— Мъжът ми изчезна преди три години, а сега и внучето ми… Няма да преживея още една беда — нарежда бабата, стискайки дантелената си кърпичка.

— Успокойте се, госпожо Сюшо — казва й единият полицай, все така любезен. — Навярно е отишъл някъде. Всички тези събития сигурно са го разстроили. Убеден съм, че е някъде наблизо — казва той, загледан в хоризонта. Щеше да е по-добре да сведе поглед към моравата.