Жоэль Диккер - Изчезването на Стефани Мейлър

Двамата родители ме увериха, че дъщеря им никога нищо не криела от тях. Веднага разбрах обаче, че това не е вярно.

– Защо преди две седмици Стефани е ходила в Лос Анджелис? – запитах аз.

– В Лос Анджелис ли? – зачуди се майката. – Какво имате предвид?

– Преди две седмици Стефани е прекарала три дни в Калифорния.

– Не ни е известно такова нещо – завайка се бащата. – Не е възможно да замине за Лос Анджелис, без да ни предупреди. Може би във връзка с вестника? По отношение на статиите, над които работи, винаги проявява дискретност.

Съмнявах се „Орфия Кроникъл“ да може да си позволи командировка на журналисти за репортаж от другия край на страната. Ала тъкмо нейната работа във вестника повдигна цяла поредица въпроси.

– Как и кога Стефани се установи в Орфия? – запитах аз.

– През последните години живееше в Ню Йорк – обясни ми Труди Мейлър. – Завърши литература в университета „Нотр Дам“. От малка иска да стане писателка. Вече е публикувала няколко разказа, два от които в „Ню Йоркър“. След следването работи в „Нюйоркско списание за литература“, но през септември я съкратиха.

– Поради какви причини?

– Вероятно финансови. Всичко стана много бързо: веднага си намери работа в „Орфия Кроникъл“ и реши да се върне по тези места. Изглеждаше доволна, че е напуснала Манхатън и се е озовала в по-спокойна обстановка.

След известно колебание бащата на Стефани каза:

– Капитан Розенбърг, повярвайте ми, ние не сме от хората, които без причина ще досаждат на полицията. Нямаше да бием тревога, ако двамата с жена ми не бяхме убедени, че се е случило нещо необичайно. Полицията в Орфия се постара да ни убеди, че няма място за притеснение. Ала всеки път, когато ходеше до Ню Йорк, Стефани ни изпращаше съобщение или след като се върнеше, се обаждаше да ни каже, че всичко е наред. Защо ще изпраща съобщение на своя редактор, а не на родителите си? Ако е искала да не ни тревожи, е трябвало да изпрати съобщение и на нас.

– Като стана дума за Ню Йорк – използвах случая аз, – защо Стефани е ходела толкова често до Манхатън?

– Според мен не чак толкова често – възрази бащата. – Просто давах пример.

– Напротив, много често е ходела – поправих го аз. – И нерядко в едни и същи дни и часове. Все едно е имала редовни срещи. Какво е правила там?

Отново родителите не разбираха за какво им говоря. Труди Мейлър усети, че не е могла да ме убеди докрай в сериозността на положението и затова запита:

– Капитан Розенбърг, ходихте ли в жилището ѝ?

– Не, бих искал да огледам нейния апартамент, но вратата беше заключена, а аз нямам ключ.

– Искате ли да отидем сега? Може би вие ще забележите нещо, на което ние не сме обърнали внимание.

Съгласих се с едничката цел да приключа случая. Един оглед у Стефани окончателно би ме убедил, че полицията в Орфия има право: нищо не навеждаше на мисълта, че става въпрос за лице в неизвестност. Стефани би могла да замине за Лос Анджелис или за Ню Йорк, когато намери за добре. Що се отнася до работата ѝ в „Орфия Кроникъл“, би могло да се смята, че е приела в очакване на нещо по-добро.

Когато пристигнахме пред дома на Стефани на улица „Бендъм Роуд“, беше точно двайсет часът. Тримата се качихме до нейния апартамент. Труди Мейлър ми подаде ключа да отворя вратата, но когато се опитах да го превъртя в бравата, той не поддаде. Вратата не беше заключена. Усетих прилив на адреналин: в жилището имаше някой. Дали не беше самата Стефани?

Натиснах внимателно дръжката и вратата се открехна. Направих знак на родителите да запазят тишина. Отворих безшумно. Веднага забелязах безредието във всекидневната: някой беше претърсвал.

– Слезте долу – прошепнах аз на родителите. – Качете се в колата и ме изчакайте.

Денис Мейлър кимна и поведе жена си по стълбите. Извадих оръжието и пристъпих в апартамента. Вътре всичко беше с главата надолу. Най-напред огледах всекидневната: етажерките бяха съборени, възглавниците на канапето изтърбушени. Пръснатите по пода предмети привлякоха вниманието ми и не забелязах силуета, който заплашително и безшумно се промъкваше зад гърба ми. Едва когато се обърнах, за да мина и в другите стаи, се озовах лице в лице с някаква сянка, която пръсна в лицето ми сълзотворен газ. Очите ми пламнаха и дъхът ми спря. Заслепен, се превих на две. И тогава дойде ударът.

За миг всичко притъмня.

* * *

Двайсет часът и пет минути, „Кафе Атена“.

Любовта винаги идва без предупреждение, но изглежда тази вечер беше решила да си остане у дома и не споходи Ана по време на вечерята. От един час Джош говореше без прекъсване. Монологът му беше същинско постижение. Ана отдавна беше престанала да го слуша и само броеше колко пъти той ще повтори аз и мен , които излизаха от устата му като хлебарки и задръстваха ушите ѝ. Лорийн, която не можеше да си намери място, допиваше петата чаша бяло вино, докато Ана беше на безалкохолни коктейли.