Жоэль Диккер - Изчезването на Стефани Мейлър

Беше деветнайсет часът.

* * *

По същото това време на главната улица на Орфия Ана Кенър паркира колата пред „Кафе Атена“, където имаше среща с Лорийн, нейна приятелка от детството, и с нейния съпруг Пол.

Лорийн и Пол бяха приятелите, с които Ана се срещаше най-често, откакто напусна Ню Йорк и се установи в Орфия. Родителите на Пол притежаваха къща в Саутхемптън, на петнайсетина мили оттук, където редовно прекарваха дълги уикенди, напускайки Манхатън още в четвъртък, за да избегнат задръстванията.

Ана тъкмо се канеше да слезе от колата, когато зърна на терасата на ресторанта Лорийн и Пол, но преди всичко забеляза, че на тяхната маса има още един мъж. Веднага разбра какво е положението и позвъни на Лорийн.

– Значи, отново си ми организирала среща, така ли? – сряза я тя веднага щом Лорийн вдигна.

Настъпи неловко мълчание.

– Може и така да е – отвърна накрая тя. – Ти откъде знаеш?

– Интуицията ми подсказва – излъга Ана. – Лорийн, защо ми сервираш подобни неща?

Единственият упрек, който Ана би могла да отправи към своята приятелка, бе, че тя непрекъснато се грижеше за личния ѝ живот, като се опитваше да ѝ натрапи всеки мъж, който ѝ попаднеше пред очите.

– Този наистина ще ти хареса – увери я Лорийн, когато се отдалечи на достатъчно разстояние от масата, за да не я чуе поредният мъж. – Имай ми доверие.

– Виж какво, Лорийн, тази вечер няма да стане. Все още съм на работа и върху бюрото ми има куп книжа, с които трябва да приключа.

Ана развеселено гледаше как Лорийн снове на терасата.

– Ана, моля те, не ми връзвай тенекия! Ти си на трийсет и три години и имаш нужда от мъж! Я ми кажи от колко време не си се чукала?

Това беше последният аргумент, до който прибягваше Лорийн. На Ана обаче подобни нагласени срещи никак не ѝ бяха по вкуса.

– Съжалявам, Лорийн. Освен това съм дежурна…

– Тези твои дежурства! В този град никога нищо не се случва. Имаш право все пак да поохлабиш малко!

Тъкмо тогава някакъв шофьор натисна клаксона и Лорийн чу звука едновременно откъм улицата и в слушалката.

– Аха, хванах ли те, малката! – възкликна тя и се втурна към тротоара. – Къде си?

Ана така и не успя да реагира.

– Виждам те! – провикна се Лорийн. – Още ли смяташ да ме будалкаш и да се измъкнеш? Помисли само, прекарваш вечерите сама като някоя бабичка! Питам се дали стори добре, като дойде в това затънтено градче…

– Милост, Лорийн! Все едно слушам баща си!

– Ана! Ако продължаваш по този начин, ще приключиш живота си в самота!

Ана избухна в смях и излезе от колата. Ако получаваше монета всеки път, когато чуваше тези думи, досега да бе напълнила цял басейн с пари. Налагаше се все пак да признае, че поне засега Лорийн имаше право: наскоро се бе развела, нямаше деца и живееше сама в Орфия.

Според Лорийн причините за неуспехите в любовта на Ана бяха две: от една страна, липсата у нея на добра воля, а от друга, професията ѝ, която „плашела мъжете“. „Никога не им казвам предварително какво работиш – неведнъж обясняваше тя на Ана в навечерието на поредната уредена от нея среща. – Смятам, че това ги притеснява.“

Ана отиде на терасата. Кандидатът за деня се наричаше Джош. Имаше неприятния до крайна степен вид на прекалено уверените в себе си мъже. Той поздрави Ана и сумтейки, започна да я оглежда безцеремонно. Тя веднага разбра, че и тази вечер ще се размине с прекрасния принц.

* * *

– Много сме разтревожени, капитан Розенбърг – казаха ми в един глас Труди и Денис Мейлър, родителите на Стефани, след като ме поканиха в гостната на приятната им на вид къща в Саг Харбър.

– Телефонирах на Стефани в понеделник сутринта – обясни Труди Мейлър. – Тя ми съобщи, че е на оперативка във вестника и обеща да се обади по-късно, но така и не го направи.

– Стефани винаги се обажда – подкрепи я Денис Мейлър.

Веднага ми стана ясно защо семейство Мейлър са досадили на полицията. За тях всяко нещо придобиваше драматични измерения, дори това, че отказах кафето, което ми предложиха:

– Не обичате ли кафе? – отчаяно ме запита Труди Мейлър.

– Може би предпочитате чай? – на свой ред запита Денис Мейлър.

След като най-сетне успях да привлека вниманието им, зададох няколко предварителни въпроса. Имала ли е Стефани някакви проблеми? Не, бе категоричният им отговор. Вземала ли е наркотици? В никакъв случай. Има ли годеник? Приятел? Не, доколкото им е известно. Има ли някаква причина, която да я принуди да се укрие? Няма такава.