Джон Гришам - Теодор Буун. Активист

— Аз съм Тео Буун и съм осмокласник от прогимназията в Стратънбърг.

Господин Черони му се притече на помощ с бързия въпрос:

— Ти си направил видеото в Ю Туб?

— Да, заедно с няколко приятели.

Думите му предизвикаха рева на тълпата и Тео се стъписа. Видя, че хората са се изправили и крещят, и успя да се усмихне. Според последните данни сто хиляди човека бяха видели клипа и Тео допускаше, че всички в залата са го гледали, и то неведнъж.

Мигът отмина, тълпата се успокои и господин Черони каза:

— Е, благодаря за този видеоматериал, Тео Буун.

Никой от другите членове на комисията не споделяше неговата признателност, но господин Сам Макгрей неочаквано попита:

— Ти ли си момчето с кучето?

— Да, господине.

— Ако не ме лъже паметта, според вестника ти си нарекъл хората, които искат да построят обходния път, негодници или нещо такова.

Чуха се няколко възгласа от добри хора зад Тео, на които въпросът не им допадна. Той си даде сметка, че като дете има предимство. Членовете на комисията не можеха да си позволят да бъдат груби или резки с него. В крайна сметка беше само на тринайсет.

Тео отговори хладнокръвно:

— Не, господине, имах предвид негодниците, които пребиха кучето ми.

Господин Макгрей кимна, но не каза нищо повече.

— Как е кучето ти? — попита господин Черони.

— Възстановява се, благодаря. — Тук-там някой изръкопляска.

— Може ли да продължим? — попита господин Граймс с огромно раздразнение.

Вече му беше дошло до гуша да гледа хлапетата пред себе си с лица, скрити зад жълти маски и бандани. В качеството си на председател, господин Стак каза:

— Имате думата, господин Буун. Не повече от пет минути.

Той изгледа гневно Тео, забол в него черните си очи. Тео не издържа на погледа му. Не можеше нито да диша, нито да мисли, нито да прави друго, освен да стои на краката си, вкопчен с две ръце за подиума, докато секундите се нижеха и всички чакаха. Сякаш всеки момент щеше да припадне.

Едно от най-трудните упражнения на господин Маунт за дебатите беше спонтанното говорене, или това да застанеш пред публика без бележки, без предварителна подготовка. Всяка от страните влизаше в дебатите на сляпо, без да има представа какво да очаква, нито какъв е проблемът. Господин Маунт оповестяваше темата и двата отбора разполагаха с пет минути да се организират, да се подготвят и да се опитат да формулират интелигентни аргументи. Господин Маунт ги учеше, че най-важното нещо е да свържеш темата с нещо лично. С нещо, за което знаеш много.

Тео погледна към своя съюзник господин Черони и поде:

— И двамата ми родители са адвокати и за късмет, прекарвам много време в кантората им. Може да се каже, че израснах там и научих много, поне за тринайсетгодишно момче. Проучвал съм редица неща в областта на правото на държавата да отчуждава собственост, тоест да отнема имота на човек, който не желае да продава. В нашата страна правото на собственост е много важно, то е нещо, за което повечето американци мечтаят, и за мнозина от тях тази мечта се сбъдва.

Вече дишаше добре. Гласът му намираше приятен ритъм. Все още беше уплашен, но успяваше да прикрие страха си. Спомни си какво ги съветваше непрекъснато господин Маунт: «Говори бавно. Говори ясно. Говори смислено».

Публиката притихна. Давай, Тео.

— Правото за отчуждаване на собственост се използва само в краен случай. А този случай не е такъв. Обходният път не е от жизнено значение за живота ни тук, в Стратънбърг. Всъщност животът тук ще си продължи както преди и без обходен път. Малцина може и да извлекат полза, но за повечето хора няма да има разлика. Така че по силата на закона този проект не е от жизнено значение. Ето защо държавата не трябва да използва правото си да отчуждава собственост. А и защо да го прави? — Кратка пауза за подсилване на въздействието. Току-що Тео си беше спомнил страхотна реплика, нещо, което беше чел в дело на Върховния съд. — Само защото правителството е достатъчно голямо, достатъчно силно, достатъчно богато и достатъчно властно, това не означава, че то има правото да отнема земята на своите граждани.

Думите му попаднаха право в целта и публиката реагира с поредния залп от бурни аплодисменти.

Тео беше намерил ритъма си, както и верния тон, и за миг си даде сметка, че е в светлината на прожекторите. Премести тежестта на другия си крак, както правят адвокатите в съда, когато се обръщат към съдебните заседатели, и му се прииска да може да крачи напред-назад, но остана зад микрофона. Продължи, загледан в дружелюбното лице на господин Черони: