Джон Гришам - Теодор Буун. Момчето адвокат

Тео беше решил, че харесва по-възрастни жени.

Госпожа Ебърли изглеждаше така, все едно не бе мигнала цяла нощ. Очите й бяха подпухнали. От няколко седмици се държеше странно и Тео предполагаше, че нещо я тревожи. Беше изнервена и често се караше на учениците. Сега обяви, че ще продължат с преговора на наречията и прилагателните, и часовникът на стената сякаш спря. Тео познаваше граматиката поне толкова добре, колкото госпожа Ебърли. Майка му бе учила литература в университета, а той самият четеше от тригодишна възраст, защото нямаше братя и сестри.

Мислите му постепенно се отнесоха в друга посока. Отвори лаптопа си и затрака съсредоточено по клавиатурата. Създаваше впечатлението, че попива всяка дума и старателно си води записки. В действителност обаче проверяваше спортните резултати. Както винаги, първо се спря на бейзбола. Първенството във Висшата лига бе започнало преди седмица и любимите му ,,Туинс“ вече имаха четири загуби. Минесота се намираше далече и Тео никога не бе ходил там, но симпатизираше на „Туинс“, тъй като никой друг в Стратънбърг не се интересуваше от тях. Според него отборът заслужаваше поне един фен в града. Тео непрекъснато изтъкваше това пред своите приятели.

- Пак ли се разсейваш, Тео? - каза остро госпожа Ебърли зад гърба му. После го стисна за рамото, и то съвсем не приятелски. Съучениците му замлъкнаха. Изключение правеше само Ноа, най-големият хулиган в класа, който се кикотеше от мястото си до вратата.

- Съжалявам - отвърна смутено Тео и погледна виновно учителката.

- Ще го взема-заяви тя.

Тео бързо изключи лаптопа и й го подаде. Госпожа Ебърли го занесе до катедрата и го остави малко по-грубо, отколкото бе подходящо за един чисто нов „Епъл Пауърбук“.

- Знаеш правилата - добави раздразнено тя. - Можете да ползвате компютрите само за да си водите записки. При нарушение трябва да останете два часа допълнително след училище.

В стаята настъпи още по-дълбока тишина.

- Ще изтърпиш наказанието си утре - обяви госпожа Ебърли.

- Аз... ъъъ... не мога тогава.

- Защо?

- Господин Маунт ще ни води в съда да гледаме процеса срещу господин Дъфи.

Тъй като напоследък целият град говореше за прочутото убийство, госпожа Ебърли се сепна. Тео реши да й нанесе смъртоносния удар.

- Съжалявам, но ще се наложи да изтърпя наказанието друг път - заяви той с възможно най-невинен тон.

- Ще го обсъдим след часа - отвърна рязко учителката и се върна към преговора на наречията.

По-късно Тео я последва до малкия кабинет от другата страна на коридора. Госпожа Ебърли носеше лаптопа му. Тя затвори вратата и завъртя ключа. За миг Тео си помисли, че ще изяде някой шамар.

Но това беше невъзможно. Щатът бе приел закон против насилието над ученици много преди Тео да се роди. А и фактът, че неговите родители бяха адвокати, му даваше допълнителна увереност в общуването с възрастните.

Те седнаха на два дървени стола и коленете им почти се докоснаха. Госпожа Ебърли още не бе заговорила, а очите й се напълниха със сълзи.

- Нуждая се от помощ, Тео.

Учителката разтри очи с кокалчетата на пръстите си като малко дете. Прехапа устни и се опита да възвърне самообладанието си.

- Майка ти се занимава с бракоразводни дела, нали? - попита тя с дрезгав глас.

- Да, госпожо, може и така да се каже. Нейната специалност е семейното право: осиновявания, родителски права и разводи.

- Чух, че е много добра.

- Вярно е.

- И винаги представлява съпругите?

- Да

- Не знам към кого да се обърна - продължи учителката. - Не е редно да говоря с теб.

Тя отново изтри сълзите си и Тео реши да се намеси.

- Случило ли се е нещо, госпожо Ебърли?

- Да, Тео. Нуждая се от помощ. Съпругът ми поиска развод. Бракът ни не върви от доста време. Той заяви, че ще ме напусне, за да започне нов живот. Имаме две прекрасни момчета и... Не биваше да обсъждам проблемите си с теб, Тео. Съжалявам.

- Не се притеснявайте, госпожо Ебърли. Майка ми със сигурност ще ви помогне.

- Не познавам закона. Никога не съм предполагала, че ще се стигне дотук.

- Вината не е ваша - успокои я Тео, макар да нямаше представа кой е отговорен за случилото се. Майка му често казваше, че повечето разводи могат да се избегнат, ако хората признаят взаимно грешките си.

- Той настоява да вземе децата - продължи госпожа Ебърли и очите й отново се насълзиха.

Тео се учуди на бързината, с която тя започваше и спираше да плаче.

- На колко години са?

- На четири и на шест.