Джон Гришэм - Таен свидетел

— Не се съмнявам, че четеш вестниците.

— Всяка дума.

— И си срещнал името на Али Пачеко.

— О, да, агентът. Май е готин човек.

— Е, с него се срещаме и мисля, че той трябва да чуе тази история.

— Доведи го. Не съм направил нищо нередно и съм готов да говоря.

Разследването на ФБР на Синдиката на Дюбоуз продължи още четиринайсет месеца и доведе до още шест обвинителни акта. Бяха арестувани трийсет и девет души и всичките останаха в ареста без право на освобождаване под гаранция, защото имаше опасност да се укрият. Около половината от тях бяха по-незначителни мишени, които участваха в бизнеси на организацията, но не знаеха нищо за прането на пари или прибирането на пари от „Трежър Кий“. Тъй като банковите им сметки бяха запорирани и разчитаха само на назначените им от съда обществени защитници, те започнаха да си уговарят споразумения с бързината, с която Пол Галоуей смогваше да ги подготвя. Шест месеца след ареста на Вон Дюбоуз десетина от другите обвиняеми се бяха съгласили да се признаят за виновни и да уличат шефовете си. Прокурорката се възползваше от обвинително изпънатите пръсти и примката около шията на истинските мошеници се затягаше. Но те оставаха непоклатими. Нито един от единайсетте управители — с изключение на Клайд Уестбей, разбира се — и със сигурност нито един от петимата Братовчеди не се огъна.

Намериха слабо място обаче извън синдиката. Гавин Принс, уважаван индианец тапакола, завършил Щатския университет на Флорида, реши, че не вижда бъдещето си в затвора. Беше вторият човек в казиното и знаеше повечето мръсни тайни. Адвокатът му убеди Пола Галоуей, че Принс не е мошеник и че ако му предложат подходяща сделка, ще бъде от изключителна помощ за делото. Той се съгласи да пледира виновен по едно обвинение срещу условна присъда.

Според Принс всяка маса за хазарт — блекджек, рулетка, покер и зарове — имала скрита каса, до която крупието нямало достъп. Деветдесет процента от парите пристигали в брой, крупието ги вземало, преброявало ги заради играчите и камерите, пъхало ги в касата, монтирана на масата, и ги превръщало в чипове. Най-много пари в брой се въртели на масите за блекджек, най-малко — на рулетките. Казиното никога не затваряло, дори на Коледа, и било най-спокойно към пет сутринта. По това време всеки ден въоръжена охрана събирала касите, натоварвала ги на количка и ги заменяла с празни. Откарвали ги в укрепено помещение — официалната „броилня“, — където четирима професионалисти „броячи“ отброявали съдържанието на всички каси. Зад или до всеки брояч имало охранител, а точно над него — камера. Съдържанието на всяка каса се брояло четири пъти. Обикновено те били шейсетина. Сутрешната задача на Принс била да взема каса БД-17 от масата за блекджек с най-големи приходи. Свалял я от количката, преди тя да стигне до стаята за броене. Не обелвал нито дума. Пазачите си затваряли очите. Просто бизнес. Принс отнасял касата в тясна стаичка без камери и я заключвал в сейф. Доколкото му беше известно, имаше само още един ключ у вожда, който посещавал казиното всеки ден и вземал парите.

Масите за блекджек събирали средно по двайсет и една хиляди долара дневно, но се знаело, че БД-17 събира повече. Според изчисленията на Принс тя носела най-малко осем милиона годишно, които изчезвали безследно.

Записите на охранителните камери от тази маса тайнствено били изтривани през три дни, в случай че някой започне да задава въпроси, макар че това никога не се случвало. И кой да започне да души? Това била племенна територия!

Принс бил един от тримата служители, които пренасочвали парите към сейфа на вожда. И тримата бяха в ареста в очакване на тежки присъди. Когато Принс се огъна, другите двама бързо последваха примера му. И тримата твърдяха, че не са имали друг избор, освен да улесняват кражбата. Знаеха, че вождът не задържа всички пари, че е тях подкупва хора и така нататък. Само че работеха при условия „ни чул, ни видял“, създаваха свои закони и искрено вярваха, че никога няма да бъдат заловени. И тримата твърдяха, че не знаят нищо за Вон Дюбоуз.

Казиното беше затворено от три седмици. Две хиляди души останаха без работа и дивидентите бяха застрашени, затова тапакола наеха скъпоплатени адвокати, които успяха да убедят съдията, че индианците ще прочистят казиното от корупция. Договорено бе да наемат професионален мениджърски екип от „Харас“.

Вождът Капъл беше арестуван и най-вероятно щеше да лежи в затвора с десетилетия, а племето бе унижено, затова започнаха мерки за неговото реабилитиране. Деветдесет процента от членовете му подписаха петиция с призив за оставка на вожда и за нови избори. Той напусна поста си, синът му Били и съучастникът им Адам Хорн също. Два месеца по-късно Лайман Трит беше избран за вожд с огромно мнозинство. След избора си той обеща на Уилтън Мейс да измъкне брат му от затвора.