Джон Гришэм - Таен свидетел

Върна се появи с две бири и седна срещу нея.

— Защо винаги се укротява, когато ти я вземеш? — прошепна тя.

Лейси се усмихна и сви рамене. Беше на трийсет и шест и всеки ден се питаше дали някога ще държи в обятията си свое дете. Не знаеше отговора, но часовникът тиктакаше и тя се притесняваше, че шансовете й намаляват. Върна изглеждаше изморена, Хюго също. Искаха да имат свое голямо семейство, но четири деца не бяха ли много? Лейси не се осмеляваше да подхване такъв разговор, но според нея отговорът беше очевиден. Двамата бяха имали късмет да учат в колеж — първите хора от семействата си, получили този шанс — и мечтаеха децата им да имат същата възможност. Как обаче щяха да успеят да изучат четири деца?

— Хюго ми каза, че Гайзмар е възложил на двама ви голям случай — прошепна Върна.

Лейси се изненада, защото Хюго твърдо вярваше, че работата трябва да остава в офиса. Освен това КСЕ държеше на поверителността по очевидни причини. Понякога, след като изпиеха по няколко бири късно вечерта, тримата обсъждаха през смях възмутителното поведение на някой съдия, когото разследваха, но никога не използваха истинското му име.

— Може да се окаже нещо голямо, но може и да е блъф — каза Лейси.

— Той не ми е казал много, никога не го прави, но ми се струва притеснен. Странното е, че никога не съм смятала работата ви за опасна.

— Ние също. Не сме ченгета е оръжия, а адвокати е призовки.

— Каза, че му се иска да е въоръжен. Това наистина ме безпокои, Лейси. Обещай ми, че няма да се забъркате в нищо опасно.

— Върна, ще ти обещая едно нещо. Ако някога усетя нужда да нося оръжие, ще напусна и ще си намеря друга работа. Никога през живота си не съм стреляла.

— Е, в моя свят, в нашия свят, има твърде много опасни оръжия и твърде много лоши неща се случват заради тях.

Пипин, която поспа петнайсетина минути, внезапно се събуди с писък. Върна протегна ръце да я вземе с думите:

— Това детенце ще ме побърка!

Лейси й подаде бебето и отиде да провери бургерите.

Когато Майърс най-накрая се обади, поръча на Лейси да се срещне с него на същия кей в Сейнт Огъстин. Всичко беше същото — знойната жега и влагата, яхтата, закотвена на същото място в края на кея, дори Майърс, който беше облечен със същата риза на цветя. Настаниха се на същата дървена маса под тентата на палубата, той отпи от същата марка бира в бутилка и заговори.

Неговият Омар в действителност се казваше Вон Дюбоуз, потомък на един от първите гангстери, които наистина започнали дейността си в задната стаичка на рибен ресторант близо до Форест Сити, Арканзас. Дядо му по майчина линия бил собственик на ресторанта и години по-късно загинал при полицейска засада. Баща му се обесил в затвора или поне според официалния доклад го бяха намерили обесен. Многобройни най-различни чичовци и братовчеди били застигнати от същата съдба и бандата доста оредяла, докато Вон не открил притегателната сила на трафика с кокаин в Южна Флорида. Няколко хубави години там му подсигурили средства да укрепи малкия си синдикат. Вече наближавал седемдесетте, живеел някъде по крайбрежието и нямал регистриран адрес, банкова сметка, шофьорска книжка, номер на социална осигуровка или паспорт. След като Вон се натъкнал на златна жила покрай идеята си за казиното, той свел бандата си само до няколко братовчеди, така че по-малко хора да бъркат в касата. Действал съвсем анонимно и се криел зад параван от офшорки, които до една били обслужвани от правна кантора в Билокси. Според всички сведения, а те не били много, Вон бил баснословно богат, но живеел скромно.

— Срещали ли сте го някога? — попита Лейси.

Майърс изсумтя в отговор на въпроса.

— Не ставайте глупава. Никой не се среща с този тип, ясно? Той живее в сянка, почти като мен, струва ми се. В Пенсакола няма да намериш и трима души, които да признаят, че познават Вон Дюбоуз. Прекарах там четири десетилетия и никога не бях чувал за него допреди няколко години. Той се появява и изчезва.

— Но няма паспорт — вметна Хюго.

— Няма редовен паспорт. Ако го пипнат, ще намерят у него половин дузина фалшиви.

През 1936 г. Бюрото по индианските въпроси дало автономия на тапакола — малобройно племе с около четиристотин членове, пръснати из тясната северозападна част на Флорида, повечето от който живеели в малки къщи в мочурливите затънтени краища на окръг Брънзуик. Там племето имало нещо като главна квартира в резерват с площ от сто и двайсет хектара, отстъпен им от федералното правителство осемдесет години по-рано. През 80-те години на XX в. могъщото племе на семинолите от Южна Флорида открило ярките светлини на бизнеса с казината досущ като другите индиански народи в страната. По същото време Вон и бандата му започнали да изкупуват евтината земя в съседство с резервата на тапакола. В началото на 90-те години той се обърнал към племето с предложение за невероятно изгодна сделка.