Скотт Туроу - Обратими грешки

В дома на Дъфи Мълдоър имаше поне един доволен да го види. Лицето на Дъфи се озари от радост още докато се бореше с веригата на вратата.

— Артър! — извика старецът и го прегърна, докато Артър влизаше в малкото антре. Не пусна ръката му и явно изгаряше от желание да чуе подробностите от последната седмица, готов да влезе в дружески разговор между защитници, които рядко имат повод за празнуване. Но погледът на Артър вече бе открил Джилиан, която в отговор на вдигнатия от Дъфи шум се бе появила на стълбището. Личеше си, че е чистила, защото бе облечена съвсем семпло с дрехи, каквито Артър изобщо не можеше да си представи, че има. Тънките й бели крака се подаваха от протрити къси панталонки, а ризата й беше с навити ръкави. Беше си сложила гумени ръкавици и — за пръв път, откакто Артър излизаше с нея — нямаше грим. Зад нея видя куфар.

— Свърши — обяви той. — Пуснаха го.

Джилиан го поздрави, погледна нагоре в слабата светлина на тясното стълбище и сложи крак на най-долното стъпало. Междувременно Дъфи се бе сетил, че е най-добре да изчезне.

— Мога ли да те прегърна? — попита тя.

Пуснаха се след най-малко минута и седнаха на стъпалата. Джилиан, която никога не бе проронвала сълза, заплака, а Артър, който почти не бе спирал, се наслаждаваше на изключителното удоволствие отново да е до нея. За свое притеснение и неудобство той установи, че има страхотна ерекция. И Джилиан бе почувствала прилив на желание, но бе възприела прегръдката му повече като братска. И двамата нямаха представа какво ще се случи сега.

— Добре ли си? — попита я той.

Тя уморено вдигна ръце.

— Не съм друсана, ако това те безпокои. Дъфи се погрижи да не стигна дотам.

— Заминаваш ли?

— Трябва, Артър. Пати Чонг, познаваме се от юридическия факултет, се съгласи да ме вземе като помощник във фирмата си в Милуоки. Ще правя разследване по делата. Може би след време, ако всичко върви нормално, както ти сам ми подсказа, ще мога да кандидатствам да ми върнат правата. Но трябва да се махна от тук. — Тя поклати глава. — Дори аз, Артър, най-после реших, че съм изтърпяла достатъчно. Вчера стигнах дотам, че пратих Дъфи до магазина, за да ми вземе едно лекарство по рецепта. Онази снимка… — Тя стисна очи. Снимката бе направена, когато бе съкрушена, смазана от отчаяние и след безсънна нощ, преминала в разпити от агентите на ФБР, и Джилиан изглеждаше като смахната старица. Косата й бе разчорлена. И разбира се, погледът в очите й бе мъртъв.

— Щях да се зарадвам, ако се беше обадила — каза той. — Щеше да е ужасно да дойда и да разбера, че си заминала.

— Не можех да ти се обадя, Артър. Не можех да те моля за съчувствие, когато всеки удар с бича по мен беше от полза за Роми. Освен това — допълни тя — беше ме срам. И страх от това как ще реагираш. И бях объркана. Не можех да остана тук, Артър, а знаех, че ти никога няма да тръгнеш.

— Не мога — каза й той. — Заради сестра ми.

— Разбира се — отговори тя.

Беше доволен, че го бе казал, защото благодарение на това в него нещо се отвори като шлюз. Естествено, че не беше истина. Той можеше да замине. Хората във „Франц Сентър“ щяха да се грижат за Сюзан. Майка му можеше най-сетне да намери начин да бъде полезна. И ако всичко друго се провалеше, можеше да вземе Сюзан там. Кантората дори имаше клон в Милуоки. Можеше нещо да се уреди. Всичко щеше да се уреди. Дори между тях двамата. В него отново вземаше връх по-добрата му страна.

— Не знам защо правя някои неща, Артър — призна му тя. — Опитвам се да се разбера от години… мисля, че ставам по-добра, но ми предстои дълъг път. И все пак мисля, че по някакъв начин съм се опитвала да се опазя. Както и да е… оказа се толкова лошо, колкото те предупреждавах. Трябва да ми го признаеш.

— Щеше да ти е много по-лесно с някой до теб, Джилиан.

— Този някой не можеше да си ти, Артър. Това бе част от проблема. — Това му прозвуча като извинение и тя го прочете в очите му. Но бе наясно със себе си. — Зная какво е да желаеш някого, Артър. Познавам това чувство много добре. И се кълна, че никога не съм искала да ти причиня болка.

— Вярвам ти.

— Наистина ли?

— Сигурен съм, че много по-силно си искала да нараниш себе си.

— Сега вече говориш като Дъфи.

— Говоря съвсем сериозно. Ти работиш срещу самата себе си. Просто е забележително.

— Моля те, Артър. Писна ми от анализи на характера ми. И не бих искала да се занимавам с това насаме. Този период, Артър, беше много, много труден за мен. Имаше вечери, когато съм стискала стола така, че кокалчетата на пръстите ми побеляваха. Бях забравила какво е да си в криза на абстиненция.