Джон Гришэм - Сянката на чинара

— Защо си паркирала на алеята? Не трябва ли да паркираш отстрани, до пикапа на татко?

— Извинете, къде ми е бил умът! Ще отида да я преместя.

— Не, остави. Налей ми кафе, с две бучки захар.

— Да, господине.

— Къде е колата на татко? Кадилакът?

Лети внимателно наля кафе в чашата.

— Шерифът я откара. Би трябвало да я върне днес.

— Защо са я взели?

— Ще трябва да попитате тях.

Хършъл дръпна един стол изпод масата, седна и обхвана чашата с ръце. Отпи, намръщи се и попита:

— Ти как научи за татко?

Лети се облегна на плота и скръсти ръце. Той бързо я огледа от глава до пети. Беше облечена с неизменната си бяла памучна рокля до коленете, леко опъната на талията, където жената беше наддала с няколко килограма, и възтясна на пищните й гърди.

Тя не пропусна погледа му, никога не го пропускаше. Лети Ланг беше на четирийсет и седем години, беше родила пет деца и още привличаше погледи — но никога от страна на бели мъже.

— Калвин ми се обади снощи — отговори тя, — разказа ми какво се е случило и ме помоли днес сутринта да отворя къщата и да ви изчакам.

— Имаш ли ключ?

— Не, господине, нямам ключ. Беше отключено.

— Кой е Калвин?

— Бял мъж, работи тук. Каза, че господин Сет му се обадил вчера сутринта и го помолил да се срещнат на моста в два часа. И той отишъл, разбира се. — Тя прекъсна разказа си, колкото да попие очите си с кърпичката.

Хършъл отново отпи от кафето.

— Шерифът ми каза, че татко е оставил бележка с инструкции.

— Не съм я виждала, но Калвин я е видял. Пишело, че господин Сет е посегнал на живота си. — Тя се разплака.

Хършъл я изчака да се успокои, после попита:

— Откога работиш тук, Лети?

Тя си пое дъх и изтри бузите си.

— Не знам, към три години. Отначало идвах да чистя два пъти в седмицата, в понеделник и в сряда за по няколко часа. Не ми трябваше повече време, защото господин Сет живееше сам, нали разбирате, и поддържаше много чисто за мъж. След това той ме помоли да му готвя и аз с радост се съгласих. Още няколко часа работа. Приготвях няколко неща и ги оставях на печката или в хладилника. А след като се разболя, ме помоли да идвам всяка сутрин и да се грижа за него. Когато му беше много зле след химиотерапията, почти денонощно беше на легло.

— Мислех, че си е наел медицинска сестра.

Лети знаеше колко рядко господин Хършъл и госпожа Дафо посещаваха баща си, докато той боледуваше. Лети знаеше всичко, а те не знаеха почти нищо. Тя обаче отговори учтиво както винаги:

— Да, господине, известно време наемаше сестри, но не му харесаха. Все се сменяха и никога не се знаеше коя ще се появи.

— Значи откога работиш тук целодневно?

— От около година.

— Колко ти плащаше татко?

— Пет долара на час.

— Пет ли?! Не е ли доста за прислужница, а? Е, аз живея в Мемфис, в голям град, и майка ми плаща на чистачката си четири долара и половина на час.

Лети само кимна, защото не знаеше как да отговори. Можеше да добави, че господин Сет й плащаше в брой и често додаваше по нещо отгоре, освен това й беше заел пет хиляди долара, когато синът й загази и отиде в затвора. Този заем беше опростен само преди четири дни. И никъде не фигурираше писмено.

Хършъл сръбна неодобрително от кафето си. Лети забоде поглед в пода. Отвън на алеята се затръшнаха две автомобилни врати.

Рамона Хъбард Дафо заплака още преди да стигне входната врата. Тя прегърна по-големия си брат на верандата, който също изглеждаше доста разчувстван: със здраво стиснати очи, издадени устни и набраздено чело. Човек, обзет от истинско страдание. Рамона изстена с привидно неподправена болка, но Хършъл имаше своите съмнения.

Рамона го подмина и след малко вече прегръщаше Лети, като че ли двете бяха родни дъщери на един и същ мил и любящ баща. В това време Хършъл още беше на верандата и поздравяваше съпруга на Рамона, когото ненавиждаше и който също го ненавиждаше. Иън Дафо беше изискан и елегантен, произлизаше от семейство на банкери в Джаксън, столицата, най-големия град, мястото, откъдето произлизаха поне половината гадняри в Мисисипи. Банките отдавна вече ги нямаше (бяха фалирали), но Иън никога нямаше да се отърси от маниера си на привилегировано момченце, макар да се беше оженил за жена от по-ниско потекло и макар че сега и той като всички беше дотърчал да прибере някой долар.

Докато се ръкуваха учтиво, Хършъл погледна през рамото му, за да види с каква кола са пристигнали. Никакви изненади. Лъскав нов бял мерцедес седан, последният от поредица подобни. Благодарение на пиянството и голямата уста на Рамона, Хършъл знаеше, че скъпият Иън взема колите си на лизинг за трийсет и шест месеца, след което ги връща, преди срокът да изтече. Вноските затрудняваха финансите им, но това нямаше значение. За господин и госпожа Дафо беше много по-важно да се движат из Джаксън с подходящото возило.