Джон Гришэм - Сянката на чинара

Хършъл имаше заведение до кампуса на Университета в Мемфис. Както обикновено става при студенти наблизо, неговият бар беше популярен и оживен. Плащаше сметките си и успяваше да заделя малко пари в брой. И той като баща си все още преодоляваше последиците от тежкия си развод, спечелен решително от бившата му съпруга, която получи двете деца и на практика всички пари. Вече четири години Хършъл по принуда живееше с майка си в стара рушаща се къща в центъра на Мемфис в компанията на няколко котки и на някой скитник, когото майка му току приютяваше. И тя носеше белезите от неприятния си живот със Сет, затова беше леко мръднала, както се казва.

Хършъл прекоси границата на, окръг Форд и настроението му стана още по-мрачно. Караше малък автомобил, датсун, който беше купил на старо най-вече защото покойният му баща мразеше японските коли. Всъщност мразеше всичко японско. Сет беше изгубил свой братовчед във Втората световна война — убит от японците — и с наслада се отдаваше на заслужена ксенофобия.

Хършъл намери някаква кънтри станция близо до Клантън и заклати глава на носовите и незрели коментари на диджея. Беше попаднал в различен свят, който беше напуснал много отдавна и се надяваше да забрави завинаги. Изпитваше съжаление към приятелите си, които живееха в окръг Форд и никога нямаше да го напуснат. Две трети от съучениците му от гимназията в Клантън още бяха тук, работеха в заводите, караха пикапи или сечаха дърва. Събирането по случай десет години от завършване на гимназията толкова го потисна, че пропусна събирането за двайсетте години.

След първия развод майката на Хършъл избяга и се установи в Мемфис. След втория развод мащехата на Хършъл също избяга от тук и се установи в Джаксън. Сет остана в къщата и прилежащите й земи. Ето защо Хършъл по принуда отново преживяваше кошмара от детството си, когато идваше да посещава баща си — нещо, което правеше само два пъти годишно, преди той да се разболее от рак. Къщата беше от червени тухли, едноетажна, разположена навътре от междуселския път и засенчена от многобройни дъбове и брястове. Отпред имаше дълга морава, където Хършъл бе играел като дете, но никога с баща си. Никога не си бяха подавали футболна или бейзболна топка, дори не бяха поставяли детска футболна врата, нито бяха ритали заедно. Докато завиваше по алеята, той огледа моравата и за пореден път се учуди колко малка му се струва сега. Паркира зад друг автомобил, непозната кола с номера от окръг Форд, и за миг се взря в къщата.

Винаги бе смятал, че няма да се разстрои от смъртта на баща си, макар приятелите му да го предупреждаваха за противното. Растеш и ставаш зрял човек, научаваш се да контролираш емоциите си, не прегръщаш баща си, защото той не обича да го прегръщат, не изпращаш писма и подаръци, а когато умре, съзнаваш, че с лекота ще продължиш и без него. Ще се натъжиш на погребението, ще пророниш някоя сълза, но след дни изпитанието ще приключи и ти ще се върнеш невредим към живота си. Същите тези приятели говореха мили думи за своите бащи. Те бяха остарели пред очите им и бяха посрещнали смъртта без страх от очакващото ги, а в скръбта си синовете им бяха слепи за техните недостатъци.

Хършъл не изпитваше нищо: нито загуба, нито тъга от приключилата глава от живота му, нито скръб по този човек, който бе толкова измъчен, че беше посегнал на живота си. Седеше в колата, взираше се в къщата и съзнаваше, че не изпитва нищо към баща си. Може би само известно облекчение, че него вече го няма, което означаваше, че животът на Хършъл щеше донякъде да се опрости. Вероятно.

Запъти се към входната врата и тя се отвори, докато той приближаваше. На прага застана Лети Ланг, която попиваше очи с кърпичка.

— Здравейте, господин Хъбард — каза тя с треперещ от вълнение глас.

— Здравей, Лети — поздрави я той и спря върху гумената изтривалка на бетонната веранда.

Ако я познаваше по-добре, може би щеше да пристъпи напред за една бърза прегръдка или за друг жест на споделено състрадание, но той не можеше да се насили да го стори. Беше я виждал едва три-четири пъти, и то бегло. Лети беше прислужница, при това чернокожа, така че от нея се очакваше да не се набива на очи в присъствието на роднини.

— Много съжалявам — каза тя и отстъпи назад.

— Аз също — отвърна Хършъл.

Последва я вътре и прекоси хола на път за кухнята, където тя посочи кафеварката и съобщи:

— Току-що го сварих.

— Твоя ли е колата отвън? — попита той.

— Да, господине.