Джон Гришэм - Сянката на чинара

— Не бързайте толкова — предупреждаваше я Ози, когато някой почука на вратата му. Той покри слушалката с ръка и каза: — Влез!

Вратата се открехна няколко сантиметра и Джейк Бриганс подаде глава. Ози тутакси се усмихна и му махна да влезе. Джейк затвори вратата зад гърба си и се настани на един стол. Ози обясняваше, че макар хлапето да е на седемнайсет, са го заловили с почти килограм и половина марихуана, поради което не може да излезе от ареста без съдийско нареждане. Майката продължи да настоява, а Ози се усмихна и дръпна слушалката на няколко сантиметра от ухото си. Поклати глава и отново се усмихна. Все същите глупости. И Джейк ги беше чувал неведнъж.

Ози послуша още малко, обеща да направи каквото може, а то очевидно не беше много и най-сетне затвори телефона. Надигна се от мястото си и се ръкува с Джейк.

— Добро утро, господин адвокат.

— Добро утро, Ози.

Побъбриха за едно-друго и накрая стигнаха до футбола. Ози беше играл за кратко за „Овните“, преди да получи травма на коляното, и продължаваше запалено да следи срещите на отбора. Джейк пък беше фен на „Светиите“ като повечето жители на Мисисипи, така че нямаше какво толкова да си кажат. Цялата стена зад Ози беше заета от футболни сувенири — снимки, медали, купи. В средата на седемдесетте години, докато учеше в университета „Алкорн“, той беше играл в отбора на звездите и ревностно пазеше спомените си.

В друг ден и по друго време, вероятно пред по-голяма публика, например пред адвокатите в съдебната зала през някоя почивка, Ози можеше да се изкуши да разкаже за нощта, когато бе счупил крака на Джейк. Джейк беше кльощав второкурсник и играеше като куотърбек в отбора по американски футбол за „Карауей“, малко учебно заведение, което по някаква причина поддържаше традицията всяка година да претърпява съкрушителна загуба от „Клантън“ в последния мач за сезона. Той не бе считан за особено важен. През първите три части Ози, майстор в повалянето на противника, беше тероризирал нападението на „Карауей“, а в края на четвъртата се бе втурнал напред като хала. Фулбекът, вече ранен и уплашен, пренебрегна Ози и той бе връхлетял върху Джейк, който отчаяно се мъчеше да изпълзи от мелето. Ози открай време твърдеше, че чул как фибулата му изпращява. Според версията на Джейк самият той не чувал нищо друго, освен как Ози сумти и ръмжи по време на унищожителната си атака. Историята се разказваше поне веднъж годишно, независимо в коя версия.

Днес обаче беше понеделник сутрин, телефоните звъняха и двамата мъже бяха заети. Посещението на Джейк явно си имаше причина.

— Мисля, че се оказах нает от господин Сет Хъбард — съобщи той.

Ози присви очи и изгледа приятеля си.

— Той вече не е в състояние да наема когото и да било. Откараха го на масата на господин Мейгаргъл.

— И него ли премаза?

— Да кажем, че го смъкнах на земята.

Ози се пресегна към една папка, отвори я и извади отвътре три цветни снимки двайсет на двайсет и пет сантиметра. Плъзна ги по бюрото си и Джейк ги взе. Отпред, отзад и отдясно — Сет, сниман в три ракурса, печален и мъртъв, увиснал под дъжда.

Джейк се стресна за миг, но не го показа. Разгледа гротескното лице и се опита да го свърже с някого.

— Никога не съм го виждал — измърмори той. — Кой го е намерил?

— Един от работниците му. Изглежда, господин Хъбард е планирал цялата работа.

— О, да. — Джейк бръкна в джоба на сакото си, извади копията и ги плъзна към Ози. — Това пристигна по пощата днес сутринта. Топло-топло. Първата страница е писмо до мен. Втората и третата претендират да бъдат завещанието му.

Ози вдигна писмото и бавно го прочете. С каменна физиономия прочете и завещанието. Когато приключи, пусна листовете върху бюрото си и разтърка очи. Успя да каже само:

— Уха! Това законно ли е, Джейк?

— Наглед да, но съм сигурен, че семейството ще го атакува.

— Как?

— Ще предявят всякакви претенции: че старецът е мръднал, че въпросната жена е злоупотребила с влиянието си над него и го е убедила да промени завещанието си. Повярвай ми, когато става дума за пари, няма да се спрат пред нищо.

— Въпросната жена — повтори Ози, после се усмихна и бавно заклати глава.

— Познаваш ли я?

— О, да.

— Чернокожа ли е или бяла?

— Чернокожа.

Джейк подозираше това и изобщо не се изненада, нито се разочарова. По-скоро в този миг усети първите тръпки на възбудата. Бял мъж и парите му, съставено в последния момент завещание, според което човекът оставя всичко на чернокожа жена, към която явно е бил силно привързан. Неприятно обжалване на завещанието пред съдебно жури и Джейк в центъра на събитията.