Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

Историята продължаваше със същите дълги, витиевати изречения — зловещ, почти неподправен разказ за убийството на Бен Рифкин в парка „Колд спринг“. Името на парка бе променено на „Рок ривър“. Нютън се бе превърнал в Бруктаун. Бен Рифкин бе представен като коварен, нагъл злодей с името Брент Малис.

Допусках, че може да е написано от Джейкъб, но нямаше как да проверя. В разказа нищо не насочваше към самоличността на автора. Стилът подхождаше за недорасъл юноша, а Джейкъб беше начетено момче, прекарало достатъчно време в „Транжорната“, за да научи тънкостите на „жанра“. Авторът познаваше парка „Колд спринг“ и описанията бяха доста точни. Можех само да съм сигурен, че Джейкъб е прочел разказа, нищо повече.

Затова се захванах с юридическа атака срещу уликите. За да ги сведа до минимум. За да защитя Джейкъб.

Този разказ не беше самопризнание. В него нямаше никаква информация, която да не е станала публично достъпна. Всичко можеше да бъде стъкмено с вестникарски материали и по-буйно въображение. Дори най-смразяващата подробност — виковете на Бен (или Брент Малис) „Престани, боли ме!“, беше предъвквана многократно във вестниците. А доколко точна беше историята в детайлите, които оставаха неизвестни? Дори следователите не биха могли да преценят дали Бен Рифкин наистина е подвикнал „Ей, педалче!“ при срещата със своя убиец онази сутрин, както Брент Малис бе постъпил с Джейсън Фиърс. Нито дали е вярно, че ножът се е забил без никаква съпротива, не се е натъкнал на кост, не е заседнал в орган, „все едно мушкаше във въздуха“. Нямаше свидетели, нямаше кой да потвърди или да опровергае.

Пък и Джейкъб би трябвало да разбира колко е идиотско да напише този боклук, независимо дали е виновен. Да, той сложи онази снимка от „Психо“ във „Фейсбук“, но не ми се вярваше да прекали чак толкова.

Дори самият той да бе написал разказа, какво доказваше това? Да, несъмнена тъпотия, но глупостите са присъщи за пубертета. Съзнанието на тийнейджъра е бойно поле на нестихващата война между Тъпотата и Разума. Този път Тъпотата бе победила. Беше разбираемо, с целия натиск, на който Джейкъб бе подложен, а и заради факта че си седеше затворен вкъщи от месеци с тревогата от наближаващия съдебен процес. Как да укоряваш едно хлапе за всяка неуместна, нетактична и слабоумна дума, която изтърси? Кое от тях не би започнало да пощурява по малко в положението на сина ми? А и кой от нас трябва да бъде преценяван по най-тъпите си постъпки в пубертета?

Втълпявах си всичко това, подреждах доводите си, както ме бяха научили, но не можех да пропъдя от главата си вика на другото момче: „Престани, боли ме!“. И нещо в мен се разкъса. Не намирам други думи, с които да го изразя. Все още не допусках съмнение в мислите си, все още вярвах в Джейкъб и бог ми е свидетел, все още го обичах, а нямаше улики, дори нямаше истински доказателства за каквото и да било. Юристът в мен разбираше това, но бащата се чувстваше наранен. Емоцията е и мисъл, признавам, тя е идея, но и усещане, физическа болка. Желание, любов, омраза, страх, погнуса — усещате ги в мускулите и костите си, не само ги преживявате в съзнанието си. Така усещах и този пристъп на покруса: като рана, дълбоко в тялото, като вътрешен кръвоизлив от драскотина, която винаги щеше да кърви.

Прочетох разказа отново и го изтрих от браузъра. Прибрах устройството в бюрото на Джейкъб. Реших да не споменавам за случката пред сина си и да не казвам на Лори. Тревожех се обаче, че този „Айпод“ може да бъде опасен. Познавах достатъчно добре както интернет, така и полицейската работа, и знаех, че дигиталните отпечатъци не се заличават лесно. Всяко натискане на мишката създава запис някъде в мрежата, в сървъри, на дисковете на персонални компютри и тези записи остават, колкото и да се мъчиш да ги изтриеш. Какво би станало, ако прокуратурата открие устройството и потърси доказателства в него? То таеше и друга опасност — достъп на Джейкъб до мрежата, който не можех да контролирам лесно. Разбирах правото му на лични тайни, но още беше дете. Не внимаваше и може би хитруваше зад гърба ми. Този „Айпод“ беше пробив, беше опасен.

Слязох с устройството в мазето, сложих го на малкия тезгях, взех чук и го натроших.

Най-близкият супермаркет — „Хоул фудс“, ни беше неприятен. С всички онези съвършени пирамиди от плодове и зеленчуци — знаехме, че ги създават, като изхвърлят огромни количества храна с „неподходящ“ външен вид, с фалшивата близост до земята, с усърдните преструвки, че това не е поредният луксозен магазин. Разбира се, и с цените. Открай време избягвахме пазаруването там заради скъпотията. Делото срещу Джейкъб застрашаваше сериозно семейния ни бюджет, затова идеята да пазаруваме точно там ставаше особено нелепа.