Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

Лицето на Дерек посърна, като че за пръв път правеше трудно признание пред самия себе си. Неговият приятел Джейк бе постъпил зле. Момчето продължи по-скоро тъжно, а не с отвращение:

— А веднъж, май беше миналата есен, Джейк намери едно куче. Едно такова дребно. Май се беше загубило, но не беше помиярче, щото си имаше нашийник. Джейк го отведе на въженце. Вместо каишка, сещате се.

— Джейкъб никога не е имал куче — промърморих аз.

Дерек ми кимна със същото тъжно изражение, сякаш изпълняваше дълга си да обясни положението на хапльото, който беше баща на Джейкъб. Изглежда той изведнъж осъзна колко неосведомени могат да бъдат родителите и това го разочарова.

— После се видяхме и го попитах за кучето, а той ми изтърси: „Наложи се да го заровя“. Аз се облещих. „Значи умря?“ Той не искаше да отговори направо. Само повтори: „Пич, наложи се да го заровя“. После гледах да не се навъртам край него известно време, щото някак си знаех, нали разбирате? Знаех си, че е станало нещо лошо. Навсякъде имаше разлепени обяви от семейството, което беше изгубило кучето — по стълбове, по дървета. Имаше и снимки на кучето. Аз думичка не обелих за това, накрая престанаха да лепят обявите и се опитах да забравя.

Помълчахме. Когато се уверих, че няма да добави нищо, попитах:

— Дерек, щом знаеш всичко това, как е възможно все още да сте приятели с Джейкъб?

— Не сме приятели като преди, когато бяхме малки. Сега сме нещо като стари приятели. Друго е.

— Значи сте стари приятели, но още сте приятели?

— Де да знам. Понякога си мисля, че никога не сме били истински приятели, ако ме разбирате. С него се познаваме още от малки. Но не ми се вярва някога да му с пукало за мен. Не че съм му неприятен или нещо подобно. Просто мисля, че му е все едно повечето време.

— А през останалото време?

Дерек сви рамене. Не отговори пряко на въпроса ми, само добави:

— Отдавна си знаех, че той ще загази някой ден. Ама си мислех, че ще се случи, когато пораснем.

Поседяхме още малко, без да говорим. Струва ми се, че и двамата разбирахме — няма връщане назад, няма как да си вземе обратно думите, които изрече.

Подкарах бавно към дома си през центъра, наслаждавах се на пътуването. Може и да се залъгвам от гледната точка на настоящето, но и тогава като че знаех какво предстои. Знаех, че е настъпил краят на нещо, и си позволявах краткото удоволствие да удължа пътуването, още малко да се чувствам „нормален“.

Вкъщи бавно се качих по стълбите и влязох в стаята на Джейкъб.

Неговият „Айпод Тъч“ беше на бюрото — елегантна, лъскава плочка, която оживя в ръката ми. Устройството беше защитено с парола, но Джейкъб ни я каза, за да му позволим да го задържи. Въведох четирите знака на паролата и отворих мрежовия браузър. В отметките имаше само няколко сайта, които очевидно посещаваше често — „Фейсбук“, пощата си в „Гугъл“, няколко любими блога за технологии, видеоигри и музика. Нямаше дори следа от сайт с име „Транжорната“. Наложи се да го търся в „Гугъл“.

Оказа се форум, чиито потребители можеха да публикуват обикновени текстови съобщения, за да ги прочетат останалите. Сайтът беше препълнен със същите истории, за които ми каза Дерек — разюздани сексуални фантазии с връзване, садизъм, дори осакатяване, изнасилване и убийства. В малка част от тях нямаше сексуален елемент и бяха посветени самоцелно на изтезанията, за разлика от пищно кървавите пошли филми на ужасите, с които кината са пълни напоследък. В сайта липсваха снимки и видеоклипове, имаше само текст, който дори не беше форматиран. Простичкият браузър в устройството не можеше да ми покаже кои истории са прочетени от Джейкъб или колко време е прекарвал в сайта. Все пак забелязах, че е регистриран член на форума — името му там беше Джоб, имаше го в началото на страницата. Предположих, че или е искал да запази първите букви от името си, или чрез тази лукава игра с името на библейския Йов намекваше за изпитанията, на които е подложен.

Линкът от името ме препрати към страница, на която бе запазил любимите си истории от сайта. Бяха цяла дузина. Най-отгоре се мъдреше разказ със заглавие „Разходка в гората“ с дата 19 април, преди повече от три месеца.

Разказът започваше така:

„Джейсън Фиърс носеше нож в гората този ден, защото очакваше да му потрябва. Държеше го в джоба на суичъра. Докато вървеше, свиваше пръсти около дръжката, а оръжието насищаше с прилив на сила ръката му през рамото чак до мозъка, сгряваше слънчевия му сплит като фойерверки, избухващи в небето“.