Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

— Не.

— Джейк изобщо ли не е говорил с вас за това?

— Не.

— Е, аз написах онова, защото знаех за ножа на Джейк и това, че се боеше от Бен. Може да съм сбъркал, като го написах. Не знам. Не знам защо го написах.

— Защото е било истина. Искал си да споделиш истината.

— Май беше затова.

— Но убийството не е извършено с този нож. Ножът на Джейкъб, който си виждал, не е оръжието на убийството. Намериха друг нож в парка „Колд спринг“. Нали знаеш?

— А, знам, ама как да съм сигурен? Намериха някакъв нож… — Дерек вдигна рамене. — И нали тогава всички питаха за ножа. Джейк пък отдавна подхвърляше, че баща му е прокурор, затова познава законите. Все едно намекваше, че знае какво може да му се размине. Ако някой го обвини де, сещате се. Това знаете ли го?

— Някога казвал ли го е направо?

— Не. Само подхвърляше.

— Това ли каза на Ладжудис?

— Не, то си е ясно! Щото не е нещо, което знам , а само си го мисля.

— Какво всъщност каза на Ладжудис?

— Само за ножа, който Джейкъб имаше.

— С който не е извършено убийството.

— Щом искате да е така, ваша работа. Аз казах на Ладжудис само за ножа и как Бен тормозеше Джейк. И как онази сутрин Джейк дойде на училище изцапан с кръв.

— Джейк признава това. Намерил е Бен. Опитал се е да му помогне. Затова се е изцапал с кръв.

— Знам, знам, Ан… господин Барбър. За нищо не обвинявам Джейк. Само ви повтарям каквото казах на прокурора. Джейк дойде на училище, аз видях кръвта по него и той ми каза, че трябва да я изчисти, защото хората щели да го изтълкуват зле. Прав си беше.

— Дерек, може ли да ти задам един въпрос? Сериозно ли допускаш, че е възможно? Да не премълчаваш нещо? Защото от това, което чух досега, изобщо не следва, че Джейкъб го е направил. Някак не се връзва.

Дерек се наместваше притеснено на дивана, дори обърна тялото си така, че да не ме гледа.

— Значи според теб го е направил, нали?

— Не. Е, може да има шанс един процент, нали разбирате? Ей толкова — събра палец и показалец, между които имаше не повече от милиметър. — Де да знам…

— Съмняваш се.

— Ъхъ.

— Защо? Защо се съмняваш в него дори малко? Познаваш Джейкъб почти откакто се помниш. Вие бяхте най-добрите приятели.

— Защото Джейк е… някак различен. Не че казвам нещо лошо, да е ясно. Но той си е малко… нали ви казах, зъл си е. И това дори не е точно. Не се сещам как да го обясня. Не налита на бой, не побеснява, няма нищо такова. Не озверява , разбирате ли? Само че си е… зъл. Не към мен, аз съм му приятел. Но с другите в училище се случва понякога. Ръси смахнати приказки. Нещо като расистки шегички. Или казва на дебелите момичета, че са дебели, или разни неприлични неща за телата им. Пък и нали чете ония истории в нета? Един вид порно, ама с мъчения. Той му вика „рязането“. И ми разправя: „Пич, седях до посред нощ, за да чета за «рязането» в нета“. Показа ми някои истории. На своя „Айпод“, сещате ли се? Аз му викам: „Пич, това си е извратено“. Те са едни истории как… как кълцат разни хора. Връзват жени, режат ги, убиват ги, нали разбирате? Връзват и мъже, тях също ги режат и… — той се намръщи — … и ги кастрират. Пълно извращение. А той продължава да ги чете.

— Как така продължава? Не може да е вярно. Проверявам компютъра. Инсталирах програма, която показва с какво се занимава в интернет.

— Влиза през своя „Айпод“.

За миг се почувствах тъп, изостанал родител. Дерек добави услужливо:

— Намира ги в едни форуми в нета. Сайтът се нарича „Транжорната“. Там май си разменят такива разказчета. Съчиняват си ги и после ги пускат в сайта, за да ги четат другите.

— Дерек, много хлапета гледат порно. Поне това знам. Сигурен ли си, че не говорим за това?

— Абсолютно сигурен! Не е порно. И не е точно в това проблемът. Нека си чете каквото ще. Не е моя работа. Но му има нещо, защото изобщо не го е грижа.

— За какво не го е грижа?

— За хората, за животните, за нищо — каза Дерек и заби поглед в пода.

Мълчах и чаках да продължи.

— Веднъж бяхме навън няколко момчета и си седяхме на една ограда, ей така, да си лафим. Беше към края на следобеда. И мина един човек по тротоара, беше с патерици. От ония, дето над ръчките обхващат ръцете, за да имаш по-добра опора. Човекът не можеше да си движи краката добре, влачеше ги по земята като парализиран. Той мина, а Джейкъб започна да се хили. Ама не тихо, а с все сила, като луд: „Ха-Ха-Ха“. Човекът със сигурност го чу, беше съвсем близо до нас. Всички ние зяпахме Джейкъб, викахме му: „Пич, какво те прихвана бе?“. А той разправя: „Вие слепи ли сте бе? Не го ли видяхте тоя? Все едно е от изложба на изроди!“. Това си беше… гадно. Да де, знам, че сте баща на Джейкъб, и на мен не ми харесва да го казвам, но Джейк от време на време си е гаден. И тогава не ми е приятно да съм около него. Малко ме плаши, честно ви казвам.