Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

— Здравей, Дерек.

— Здрасти.

— Какво ти е?

— Не бива да сте тук.

— Идвал съм поне стотина пъти.

— Да, ама сега не бива да сте тук.

— Искам да поговорим. За Джейкъб.

— И аз не бива да говоря с вас.

— Дерек, какво ти става? Защо гледаш като… шашнат?

— Не съм.

— Страхуваш се от мен ли?

— Не.

— Тогава защо се държиш така?

— Как се държа? Не правя нищо.

— Все едно вече си напълнил гащите.

— Няма такова нещо. Само че не бива да сте тук.

— Дерек, я се отпусни. И седни. Искам да знам истината, това е всичко. Какво става тук, по дяволите? Какво се случва наистина ? Просто искам някой да ми каже най-после.

От кухнята влязох в дневната с телевизора — съвсем кротко, сякаш се опитвах да не стресна плашливо животинче.

— Дерек, не ме интересува какво казват твоите родители. Те грешат. Джейкъб заслужава да му помогнеш. Той е твой приятел. Твой приятел ! И аз съм ти приятел, а приятелите си помагат, Дерек. В момента не искам от теб нищо друго, освен да бъдеш приятел на Джейкъб. Той има нужда от помощта ти. — Седнах и попитах: — Какво каза на Ладжудис? С какво може да си го убедил, че моят син е убиец?

— Не съм казвал, че Джейкъб е убиец.

— Какво точно му каза?

— Защо не попитате Ладжудис? Нали уж е длъжен да каже и на вас?

— Би трябвало да ми каже, Дерек, но той си има своя игра. И не е добър човек. Знам, че може би ще ти е трудно да разбереш това. Не те е накарал да дадеш показания пред голямото съдебно жури, защото тогава и аз бих получил протокол. Предполагам, че не е позволил да бъдеш разпитан и от детектив, защото полицаят после е длъжен да напише доклад. Затова, Дерек, те моля ти да ми кажеш. Да постъпиш както е редно. Кажи ми какво в думите ти е убедило Ладжудис във вината на Джейкъб.

— Казах му истината.

— О, знам. Всеки казва истината. Толкова ми с омръзнало. Но истината никога не е една и съща. Затова е необходимо да знам точно какво си казал.

— Не бива да…

— По дяволите, Дерек! Какво му каза?!

Той се дръпна и тупна на дивана, сякаш моят вик го тласна назад. Наложих си да се успокоя и заговорих тихо, на границата на отчаянието:

— Моля те, Дерек. Моля те да ми кажеш.

— Ами само му обясних, нали разбирате, за разни неща, които се случваха в училище.

— Например?

— Например как се заяждаха с Джейк. Бен Рифкин беше нещо като тартор на оная групичка. Групичката на мърдите. Те доста тровеха живота на Джейк.

— Как?

— Ами разправяха, че бил гей. Това беше най-досадното. Един вид клюкарстваха. Бен направо си измисляше. И да знаете, хич не ми пука дали Джейк е гей. Изобщо не ми пука. Ако е такъв, нищо не му пречи да си го каже направо.

— Ти смяташ ли го за гей?

— Не знам, може и да е. Но е все едно, защото не е правил онези неща, които Бен говореше за него. Бен си измисляше. Не знам защо имаше зъб на Джейк. Може за него да е било някаква игра или нещо подобно. Обичаше да тормози.

— Какво говореше Бен?

— Ами пускаше слухове. Как Джейк предложил да духа на едно момче на купон, ама това си е лъжа. Или как го дървел под душа след час по физическо. Или как един от учителите се върнал в класната стая по време на обедната почивка и заварил Джейк да лъска бастуна. Нямаше нищо вярно в тия приказки.

— Но защо е приказвал така?

— Щото Бен си беше скапаняк. Не харесваше нещо в Джейк и това го дразнеше, сещате ли се? Все едно не можеше да се сдържи. Щом видеше Джейк, отваряше уста и го заливаше с помия. Всеки път. Май си мислеше, че ще му се размине. Скапаняк си беше и толкова. Искате ли да ви кажа честно? Никой не иска да признае, щото нали беше убит. Бен си беше злобар. Който ще да го е направил — не знам кой е, нищо не казвам за това, ама Бен си беше злобар.

— Но защо се е държал така с Джейкъб? Не мога да проумея.

— Просто не го харесваше. Джейк си е… Вижте какво, аз познавам Джейк. На мен ми е симпатичен. Само че… Няма как и вие да не знаете, че Джейк не е съвсем нормален, нали?

— Защо? Защото някой е говорел за него, че е гей ли?

— Не.

— А какво означава „нормален“ в такъв случай?

Дерек се взря недоверчиво в мен.

— И Джейк е зъл.

Момчето не откъсваше поглед от очите ми. Опитвах се да не показвам никакви емоции. Стараех се гръклянът ми да остане спокоен и да не подскача нагоре-надолу.

— Мисля, че Бен не знаеше — продължи момчето. — Сбърка, като си избра тъкмо Джейк за „изродчето“, което да мачка. Нямаше си представа.

— Ти затова ли написа във „Фейсбук“ за ножа?

— Не. Имаше и друго. Джейк си купи тоя нож, защото се боеше от Бен. Очакваше да му скочи някой ден, да го набие, и искаше да може да се защити. Нищо ли не знаете?