Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

Всички се бяхме побъркали по малко от жегата — и Лори, и Джейкъб, и аз. Щом се замисля за онези дни, дори не ми се вярва колко погълнат от себе си бях, как ми се струваше, че аз съм в центъра на всичко, а не Джейкъб или цялото ни семейство. Вината на сина ми и моята вина се оплитаха в ума ми, макар че никой пряко не ме бе обвинил в нищо. Разбира се, разпадах се психически. Ясно си спомням как сам се навивах да се стегна, да се крепя поне външно, да не се поддавам.

Не споделях с Лори какво преживявам, не се опитвах да я накарам и тя да говори за чувствата си, защото всички се разпадахме. Не поощрявах никакви откровени разговори за емоции и не след дълго напълно престанах да забелязвам, че имам съпруга. Не я попитах — нито веднъж! — какво е за нея да бъде майката на Джейкъб — убиеца. Мислех си, че е по-важно да остана или поне да изглеждам опора за семейството си, да насърчавам и нея да бъде силна. Това беше единственият разумен подход: да стискаме зъби, да изтърпим съдебния процес, да направим всичко необходимо, за да опазим Джейкъб, а едва после да се занимаваме с наранените си чувства. После. Сякаш наистина имаше някакво място, наречено После, и ако успеех да избутам сала със семейството си до този бряг, всичко щеше да се оправи. В земята После щяхме да имаме време за тези „второстепенни“ проблеми. Заблуждавах се. Сега мисля, че бях длъжен да разбера какво се случваше с Лори, трябваше да бъда по-бдителен. Тя вече ми бе спасила живота веднъж. Аз дойдох при нея „увреден“, но тя ме обикна въпреки това. А когато тя пострада, не си мръднах пръста да й помогна. Само забелязвах как косата й посивяваше, прическата й ставаше все по-небрежна, а по лицето й плъзваха бръчки като пукнатини по глазурата на стара ваза. Тя отслабна толкова, че костите на таза й стърчаха, а когато бяхме двамата, говореше все по-рядко. Въпреки всичко изобщо не се поколебах в решимостта си първо да спася Джейкъб, а после да се занимавам с изцелението на Лори. Сега се опитвам да оправдая някак това свое поведение — вече се бях научил майсторски да затварям в себе си опасните чувства, а съзнанието ми не издържаше това безкрайно лято. Истината е, че бях глупак. Лори, аз бях глупак. Сега знам.

Един ден, около десет часа сутринта, отидох в дома на семейство Ю. И двамата родители на Дерек работеха дори през тази седмица, привидно превърнала се във всеобща ваканция. Знаех, че Дерек ще бъде сам. Той и Джейкъб все още често си разменяха есемеси. Дори си бъбреха по телефона, макар и само през деня, за да не чуят майката и бащата на Дерек. Бях убеден, че момчето ще поиска да помогне на своя приятел, ще се съгласи да говори с мен, да ми каже истината, но се опасявах, че няма да посмее да ме пусне в къщата. Той беше добро момче. Щеше да прави каквото са му заръчали — както винаги. Затова и бях се настроил да го увещавам, дори да вляза насила, ако се наложи. Помня, че се чувствах напълно способен да направя дори и това. Отидох там, облечен с торбест къс панталон и тениска, която полепваше по потния ми гръб. Бях напълнял след началото на тези събития и панталонът ми все се смъкваше надолу от наедрелия ми корем. Винаги съм бил в добра форма и се срамувах от това мърляво ново тяло, но нямах никакво желание да се захващам с него. И това оставаше за после.

Когато отидох при къщата на семейство Ю, не почуках на входната врата. Не исках да позволя на хлапето да се крие от мен, да ме види и да откаже да отвори, да се притаи, все едно го няма. Заобиколих към задния двор покрай малките лехи с цветя, покрай отрупаната с цветове като фойерверки хортензия. Не бях забравил как Дейвид Ю цяла година предвкусваше как тя ще разцъфти.

Семейство Ю бе направило отзад пристройка към къщата — помещение за връхните дрехи и обувките и трапезария. Цялата бе остъклена. От задната веранда виждах през кухнята малкото ъгълче, където Дерек се бе проснал на дивана и гледаше телевизия. На верандата имаше маса с чадър и шест плетени стола. Ако Дерек откажеше да ме пусне вътре, може би щях да запратя някой от тежките столове през вратата, която всъщност бе един огромен прозорец. Но тя се оказа отключена. Влязох в къщата като у дома, сякаш само бях излязъл отвън да изхвърля боклука.

Потопих се в прохладата на климатика.

Дерек подскочи, но не ме доближи. Стоеше, притиснал кльощавите си прасци към дивана, по шорти и черна тениска. Босите му стъпала бяха дълги и костеливи. Пръстите на краката му се забиваха в мокета, извити като малки гъсеници. Беше настръхнал. Когато видях за пръв път петгодишния Дерек, той още беше пухкав. А сега се бе превърнал в поредното твърде слабо, източено, леко отнесено хлапе, подобно на моя син. Приличаше на Джейкъб във всичко, освен в едно: над бъдещето на Дерек нямаше надвиснали тъмни облаци, пътят му напред беше свободен. Щеше да мине през юношеските години със същото замаяно изражение, със същите боклучави дрехи, със същото тътрене на крака и отбягване на погледи, за да стигне до зрелостта. Той беше невинното хлапе, което и Джейкъб можеше да бъде, и за миг ми се мярна мисълта колко е хубаво да имаш момче без проблеми. Завиждах на Дейвид Ю, въпреки че тогава го смятах за отвратителна гадина.