Уильям Лэндей - Да защитаваш Джейкъб

Колкото по-дълго наблюдавах Лионард Пац, толкова по-уверен бях, че той е убиецът на Бен Рифкин. Следвах го по време на сутрешните му разходки, после към „Дънкин Донътс“ и накрая до работата му в „Стейпълс“. Бях там и когато излизаше от работа. Изглеждаше смехотворно в униформата си. Червената фланела с якичка се опъваше по отпуснатото му тяло, кафявият панталон подчертаваше шкембето му, което Джейкъб и неговите приятели биха нарекли „преден гъз“. Не смеех да вляза в магазина, за да видя точно с какво се занимава. Вероятно електроника, компютри, мобилни телефони — струваше ми се подходящ за това. То се знае, прокурорът има правото да реши към кого да насочи подозренията си, но не успявах да проумея защо Ладжудис предпочете Джейкъб пред този човек. Може би се дължи на родителски пристрастия или на прокурорски цинизъм, не разбирам и до ден-днешен.

До началото на август бях дебнал Пац няколко седмици сутрин и вечер, преди и след работния му ден. Сведенията от Мат Маграт за мен бяха решаващото доказателство, но в съда щяха да бъдат отхвърлени. Никой съдебен заседател не би приел думите му сериозно. Нуждаех се от по-сериозни доказателства, за да не разчитам на онова нечестно момче. Не знам какво се надявах да постигна, като вървях по петите на Пац. Може би да сбърка, да се върне на местопрестъплението, да тръгне нанякъде посред нощ, за да се отърве от някаква улика. Каквото и да е.

Пац обаче не правеше нищо съмнително, нищо особено. В свободното си време май се задоволяваше да се мотае по магазини или да безделничи в апартамента си до парка „Колд спринг“. Обичаше да се отбива за поръчка в „Макдоналдс“ на булевард „Солджърс фийлд“ в Брайтън, а после да похапва в лилавата си кола, заслушан в радиото. Веднъж отиде на кино. Сам. Тези занимания не можеха да ми послужат за нищо. Но каквото и да правеше, моята увереност във вината му не намаляваше. Влудяващата вероятност да пожертват моя син, за да спасят него, се превърна в мания за мен. Умът ми се размътваше все повече, докато го следях, вторачен в него, и отново и отново предъвквах тази мисъл. Сивата скука на живота му не само не разпръскваше подозренията ми, а още по-силно ме вбесяваше. Беше се маскирал и очакваше Ладжудис да му свърши работата.

В горещата августовска вечер една сряда карах точно зад колата на Пац — беше тръгнал към дома си през центъра на Нютън, където е търговската част и се събират няколко натоварени улици. В пет часа слънцето още прежуряше. Имаше по-малко коли от обикновено (в град като Нютън през август е по-безлюдно) и все пак се движеха плътно една зад друга. Повечето шофьори бяха затворили прозорците на колите си, за да не влиза вътре влажният задух. Малцина като Пац и мен караха с отворени прозорци и подаден навън лакът, за да потърсят поне мъничко облекчение. Дори хората по тротоарите със сладолед в ръце изглеждаха вяло и отпуснато.

На червен светофар доближих отзад колата на Пац. Пръстите ми се впиха във волана.

Неговите спирачни светлини примигаха, а колата се поразклати.

Вдигнах крака си от педала на спирачките. Не знам защо. Не знаех докъде съм готов да стигна. Но бях щастлив — за пръв път от толкова време — когато колата ми потегли и бутна неговата с приятно дрънчене.

Той се опули към мен в огледалото и вдигна ръце: „Това пък какво беше!“.

Свих рамене, дадох на заден метър-два и тласнах задната броня на колата му малко по-грубо.

През задния прозорец на колата му видях сенчестия му силует отново да разперва ръце сърдито. Гледах го как превключва скоростната кутия в неутрално положение, отваря вратата и измъква туловището си.

Сякаш бях друг човек. И макар да се чувствах различен, движенията и постъпките ми се редуваха естествено и плавно — диво, необичайно и вълнуващо преживяване.

Излязох от колата и тръгнах към него, преди дори да осъзная какво върша, без да съм решил, че ще го предизвикам.

Той вдигна ръце с длани към мен, на лицето му се изписа изненада.

Сграбчих го за ризата и го притиснах в колата му. Наврях лицето си в неговото и изръмжах:

— Знам какво си направил!

Той не отговори и аз повторих:

— Знам какво си направил.

— За какво говорите? Кой сте вие?

— Знам за момчето в парка „Колд спринг“.

— Ох, Господи… Вие сте луд!

— Не можеш да си представиш колко си прав.

— Не знам за какво говорите. Честна дума. Сбъркали сте ме с някого.

— Така ли? Помниш ли как срещна Бен Рифкин в парка? Помниш ли как каза на Мат Маграт, че ще го направиш?