Джон Гришэм - Пазителите

Такива бяха обичайните новини рано сутрин в Мемфис. Зверството от предишната нощ беше оповестено пред измъчена зрителска аудитория, изправена пред големия въпрос: „Още колко ще издържим?“. И все пак новината беше шокираща дори за Мемфис.

Двамата с Брук гледахме от леглото с първата си чаша кафе както обикновено. След първото съобщение промърморих:

— Това може да се окаже ужасно.

— То е ужасно — поправи ме тя.

— Знаеш какво имам предвид.

— Че ще ти възложат да защитаваш някой от нападателите.

— Моли се да ми се размине — казах.

Под душа вече ми призляваше и се чудех как да се измъкна и да не стъпя в службата. Нямах апетит и пропуснах закуската. Бях на вратата, когато телефонът ми звънна. Началникът ми нареди да побързам. Целунах Брук за „довиждане“ и казах:

— Пожелай ми късмет. Очаква ме дълъг ден.

Кантората на служебните защитници се намираше в центъра на града, в сградата на наказателния съд. Когато влязох в осем часа, вътре беше като в морга. Всички се спотайваха в кабинетите си и избягваха да се гледат в очите. След минути шефът ни повика в заседателната зала. В отдел „Тежки престъпления“ бяхме шестима души и тъй като работехме в Мемфис, имахме клиенти колкото щеш. На трийсет бях най-младият и, оглеждайки стаята, бях сигурен, че ще възложат случая на мен.

— Били са петима, всичките са арестувани — каза шефът ни. — На възраст между петнайсет и седемнайсет години. Двама се съгласили да говорят. Изглежда, сварили хлапетата да се натискат на задната седалка на колата. Четирима от петимата се стремят да станат членове на бандата на „Гарваните“, а за да бъдат посветени, трябва да изнасилят бяло русокосо момиче. Криси Спанглър била руса. Заповедта издал водачът им Ламар Робинсън. Вързали момчето, Уил Фостър, за едно дърво и го принудили да гледа, докато се изреждат на Криси. А понеже не млъквал, го пребили и му прерязали гърлото. Мемфиската полиция ни е изпратила снимки.

Шестимата мълчахме ужасени, докато асимилираме случилото се. Погледнах към прозореца, който се отваряше лесно. Струваше ми се разумно да се хвърля на паркинга долу.

— Качили се в колата на Уил — продължи шефът ни — и минали на червено на Трета улица. Умници. Полицаите ги спрели, забелязали кръвта и ги арестували. Двама си развързали езика и разкрили подробности. Твърдели, че другите са извършителите, но признанията им уличават и петимата. Тази сутрин ще бъдат направени аутопсиите. Излишно е да ви казвам, че трябва да нагазим в калта. Първото явяване в съда е насрочено за днес в два часа и ще бъде цирк. Навсякъде гъмжи от репортери, изтичат всякакви подробности.

Тъкмо направих крачка към прозореца, когато го чух да казва:

— Поуст, ти поемаш петнайсетгодишния Терънс Латимор. Доколкото ни е известно, той не е обелил нито дума. — След като разпредели и останалите, шефът нареди: — Незабавно отивате в ареста и се срещате с новите си клиенти. Предупредете полицаите да ги разпитват само във ваше присъствие. Тези типове са членове на банда и сигурно няма да ви съдействат, поне отначало. — Когато приключи, той изгледа поред всеки от нас, нещастниците, и каза: — Съжалявам.

Час по-късно влизах в градския арест, когато една репортерка се провикна:

— Някой от убийците ли представлявате?

Престорих се, че не я чувам, и отминах.

Когато влязох в тясната стая за свиждания, Терънс Латимор беше с белезници на китките и глезените, привързан с верига за метален стол. Щом останахме сами, му обясних, че съм назначен за негов служебен защитник и трябва да му задам няколко въпроса, най-основни. Получих единствено подигравателна усмивка и кръвнишки поглед. Макар и само на петнайсет, той беше кораво хлапе, преживяло какво ли не. Беше кален в сблъсъците между бандите, в търговията с наркотици и насилието. Ненавиждаше ме, мен и всички останали бели. Заяви, че няма постоянен адрес, и ме предупреди да не припарвам до близките му. В досието му фигурираха две изключвания от училище и четири обвинения в съда за малолетни, все за насилие.

По обед вече исках да се откажа и да поема друг случай. Бях се присъединил към екипа на служебните защитници три години по-рано, но само защото не успях да си намеря работа в частна фирма. След три години в клоаката на наказателната система започвах сериозно да се питам защо изобщо съм избрал да следвам право. Наистина не помнех. Работата ми налагаше ежедневни срещи с хора, до които не бих припарил извън ареста и съда.