Джон Гришэм - Пазителите

Аз бях първият й служител. Вече имаме още един.

Освен това ползваме услугите на Франсоа Тейтъм. Той е чернокож мъж на четиресет и пет години, който още като тийнейджър осъзнал, че животът му в провинциална Джорджия сигурно ще е по-лек, ако се нарича Франки, а не Франсоа. Майка му май имала хаитянска кръв, затова дала на децата си френски имена, непопулярни в онова отдалечено кътче на англоговорещия свят.

Франки беше първият, чието оправдание издействах. Когато се запознахме, той излежаваше доживотна присъда в Джорджия. По онова време работех като епископален свещеник в малка църква в Савана. Обслужвахме затвора и така се запознах с Франки. Беше обсебен от идеята за своята невинност и само за това говореше. Беше умен и изключително начетен, освен това познаваше закона като петте си пръста. Убеди ме само след две посещения.

През първия етап от правната си кариера защитавах хора, които не могат да си позволят адвокат. Имах стотици клиенти и не след дълго стигнах до момента, когато смятах, че всички са виновни. Изобщо не се замислях за тежкото положение на погрешно осъдените. Франки промени това. Потопих се в проучването на неговия случай и скоро си дадох сметка, че вероятно ще успея да докажа невинността му. След това се запознах с Вики и тя ми предложи работа с още по-ниска заплата, отколкото вземах като свещеник. И все още е така.

Франсоа Тейтъм стана първият клиент на „Пазители на справедливостта“. След четиринайсет години в затвора той беше напълно изоставен от семейството си. Всичките му приятели се бяха отдръпнали. Майка му, за която споменах, го зарязала заедно с другите си деца пред вратата на леля им и повече не се вяснала. Франки не познаваше баща си. Когато се срещнах с него в затвора, аз бях първият му посетител от дванайсет години. Подобна липса на внимание е нещо ужасно, но си има и хубава страна. След като беше оневинен и освободен, Франки получи огромно обезщетение от щата Джорджия и от местните власти, които го бяха тикнали зад решетките. И тъй като нямаше семейство и приятели, които да го цедят за пари, той излетя на свобода като дух, безследно. Има малък апартамент в Атланта и пощенска кутия в Чатануга, но прекарва повечето си време на път, наслаждавайки се на простора. Парите му са в различни банки из целия Юг, така че никой не може да ги намери. Избягва да завързва връзки, защото всяка близост в живота му е оставила белег. Освен това се страхува някой да не му бръкне в джоба.

Франки вярва на мен и на никой друг. След като приключиха съдебните му дела, той ми предложи щедър хонорар. Отказах. Заслужаваше да получи всеки цент от обезщетението след преживяното в затвора. Когато се присъединих към „Пазители на справедливостта“, се заклех да остана беден. След като клиентите ми оцеляват с по два долара дневно за храна, най-малкото, което мога да направя, е да живея скромно.

На изток от Монтгомъри спирам на паркинг за камиони край Тъскиги. Още е тъмно, няма шест часа, и огромният паркинг е пълен с тирове, чиито двигатели мъркат, докато шофьорите подремват или закусват. В кафенето е оживено и още от прага ме лъхва миризмата на бекон и наденички. Франки ми махва от дъното на заведението. Вече се е настанил в едно сепаре.

Намираме се в провинциална Алабама, затова се ръкуваме за поздрав, вместо да се прегърнем, както бихме направили иначе. Двама мъже, единият чернокож, другият бял, които се прегръщат в претъпкано кафене за тираджии, ще привлекат внимание. Не че ни пука. Франки има повече пари, отколкото всички тук заедно, и още е жилав и бърз, какъвто е станал в затвора. Никога не предизвиква сбивания. Самоувереността му сякаш разколебава побойниците.

— Поздравления — казва ми той. — Беше на косъм.

— Дюк тъкмо беше наченал последната си вечеря, когато ми се обадиха. Наложи се да я излапа набързо.

— Но ти изглеждаше сигурен.

— Преструвах се на корав опитен адвокат, но стомахът ми беше на топка.

— Като стана дума… Сигурно си гладен.

— Ами да. Звъннах на Картър, когато излязох от затвора. Не се сдържах.

Франки леко се свъсва и казва:

— Добре де, вероятно има причина.

— Не е основателна. Просто бях адски ядосан. Този тип е седял и е броял минутите до мига, когато ще боднат Дюк с иглата. Представяш ли си какво е да си истинският убиец и мълчаливо да ликуваш отстрани, докато екзекутират някой друг? Трябва да го пипнем, Франки.

— Ще го пипнем.

Идва сервитьорка, на която поръчвам яйца и кафе. Франки иска палачинки и наденичка.