Джон Гришэм - Пазителите

— Отлагат. Тази вечер няма да има игла. Колко време ти трябва за пържолата?

— Пет минути — отговаря Дюк с широка усмивка и си отрязва още едно парче.

— Ще ми дадеш ли десет минути? — питам чиновника. — Клиентът ми иска да си изяде последната вечеря. — Пазарим се и накрая се уговаряме за седем минути. Благодаря му, приключвам разговора и набирам друг номер. — Яж бързо — казвам на Дюк.

Изведнъж му се е отворил апетит и изглежда доволен като прасе пред динени кори.

Злият гений зад погрешната присъда на Дюк е Чад Фолрайт, прокурор от провинциално градче. В момента той чака в административната сграда на затвора на около осемстотин метра от нас и се готви за най-славния миг в кариерата си. Смята, че в единайсет и половина ще бъде отведен до затворнически микробус заедно със семейство Брун и местния шериф и ще бъде докаран до отделението на смъртниците, където ще въведат всички в стая с голям стъклен прозорец, закрит със завеса. Чад си мисли, че след като се разположат по местата си, ще изчакат Дюк да бъде привързан за легло на колелца, да му бъдат поставени абокати и завесата да се разтвори драматично.

Няма по-голямо удовлетворение за един прокурор от това да стане свидетел на екзекуция, извоювана от него.

Само че Чад няма да се наслади на тръпката. Набирам номера му и той вдига веднага.

— Поуст е — представям се. — Обаждам се от отделението на смъртниците с лоша новина. Единайсети апелативен съд току-що излезе с решение за отлагане на екзекуцията. Очертава се да се прибереш във Верона с подвита опашка.

— Какво, по дяволите… — пелтечи той.

— Каквото чу, Чад. Скалъпеното ти обвинение не издържа пред апелативния съд и няма да се докопаш до скалпа на Дюк. Съмняват се в безпристрастността на съдебния процес — каква баналност! — затова връщат делото за преразглеждане. Всичко свърши, Чад. Съжалявам, че ти провалих бляскавия миг.

— Това някаква шега ли е, Поуст?

— Ами да. Тук, при смъртниците, пада голям смях. Ти цял ден се забавляваш и си приказваш с репортерите, сега се позабавлявай и с това. — Ненавиждам този тип.

Приключвам разговора и поглеждам към Дюк, който пирува. Пита ме с пълна уста:

— Ще се обадиш ли на майка ми?

— Няма как. Само на адвокатите е позволено да са с мобилни телефони в затвора, не и на роднините. Но тя скоро ще научи новината. Хайде, побързай.

Той преглъща хапката си с чай и се нахвърля на шоколадовата торта. Вземам дистанционното и увеличавам звука. Докато Дюк омита чинията си, задъхан репортер се появява някъде на територията на затвора и, запъвайки се, ни осведомява, че екзекуцията е отложена. Изглежда смутен и объркан, навсякъде край него също цари объркване.

След секунди на вратата се чука и влиза директорът. Поглежда телевизионния екран и казва:

— Явно сте научили.

— Да, господин директор, съжалявам, че ви развалям купона. Наредете на момчетата си да се дръпнат и ми извикайте микробуса, ако обичате.

Дюк изтрива уста с ръкава си и избухва в смях.

— Ама не се разочаровайте толкова!

— Всъщност изпитвам облекчение — отговаря директорът, но истината е очевидна.

И той цял ден е разговарял с репортери и се е радвал на светлината на прожекторите. Само че вълнуващото бягане по терена е завършило с непохватно изпускане на топката на головата линия.

— Аз изчезвам — осведомявам Дюк и двамата се ръкуваме.

— Благодаря ти, Поуст — казва той.

— Ще ти се обадя. — Тръгвам към вратата и подмятам на директора: — Предайте поздравите ми на губернатора.

Извеждат ме от сградата, където прохладният въздух ме блъсва мощно и въодушевяващо. Надзирател ме повежда към обикновен микробус на няколко метра от нас. Качвам се и той затваря вратата.

— Към портала — нареждам на шофьора.

Докато прекосяваме обширната територия на затвора „Холман“, ме връхлитат умора и глад. И облекчение. Затварям очи, поемам дълбоко дъх и се дивя на чудото: Дюк ще доживее следващото утро. Засега съм спасил живота му. За освобождаването му обаче ще ми трябва друго чудо.

По причини, известни само на хората, които управляват това място, затворниците са били заключени в килиите си през последните пет часа, като че ли биха се превърнали в гневната тълпа, превзела Бастилията, и биха нахлули в отделението на смъртниците да спасяват Дюк. Режимът постепенно се облекчава, възбудата е приключила. Допълнителната охрана, привлечена за поддържане на реда, се оттегля, а моето единствено желание е да се махна от тук. Колата ми е на малък паркинг, недалече от портала, където телевизионните екипи прибират техниката си и се готвят да си тръгват. Благодаря на шофьора, качвам се в малкия си джип форд и потеглям бързо. След три километра спирам пред затворен смесен магазин, за да се обадя по телефона.