Джон Гришэм - Пазителите

Всеки щат със смъртна присъда спазва собствени глупави ритуали преди екзекуцията с цел да има колкото се може повече драма. Тук позволяват посещения от близки роднини в голяма стая без преграда. В десет вечерта местят осъдения в килия непосредствено до залата, където ще бъде убит. Разрешено е при него да влизат свещеник и адвокат, никой друг. Поднасят му последната вечеря към десет и половина — може да поръча каквото си пожелае освен алкохол.

— Как си? — питам, а той се надига от леглото и се усмихва.

— По-добре няма накъде. Някакви новини?

— Още не, но продължавам да съм оптимист. Би трябвало скоро да ни потърсят.

Дюк е на трийсет и осем години, бял, и преди да го обвинят в изнасилване и убийство, е имал в досието си два ареста за шофиране в нетрезво състояние и няколко глоби за превишена скорост. Никакво насилие. Като младеж обичал купоните и бил доста буен, но след девет години строг тъмничен затвор е поулегнал. Моята задача е да го освободя, което за момента е по-скоро налудничава мечта.

Вземам дистанционното и сменям канала на предаване от Бърмингам, но не включвам звука.

— Изглеждаш страшно уверен — казва той.

— Мога да си го позволя. Мен няма да ме дупчат с иглата.

— Голям веселяк си, Поуст.

— Спокойно, Дюк.

— Спокойно? — Той спуска крака на пода и пак се усмихва. Наистина изглежда спокоен предвид обстоятелствата. — Помниш ли Скелтън Късмета? — пита ме и се засмива.

— Не.

— Най-накрая му видяха сметката преди около пет години, но едва след като три пъти му поднесоха последна вечеря. Три пъти му се размина, преди да го убият. Пица с наденички и чери кола.

— А ти какво си поръча?

— Пържола, пържени картофи и шест бири.

— Не бих разчитал на бирите.

— Ще ме измъкнеш ли от тук, Поуст?

— Не тази вечер, но работя по въпроса.

— Ако изляза от пандиза, ще ида право в някой бар и ще се наливам със студена бира до припадък.

— И аз ще дойда. Ето го и губернатора.

Образът му се появява на екрана и аз пускам звука. Той стои пред сноп микрофони и блеснали в очите му прожектори на камери. С тъмен костюм, вратовръзка с индийски десен, бяла риза и старателно загладена с гел боядисана коса. Въплъщение на политическата реклама. Започва изявлението си с уместна доза загриженост:

— Прегледах задълбочено случая на господин Ръсел и го обсъдих подробно с експерти и следователи. Срещнах се и с близките на Емили Брун, жертвата на престъпленията, извършени от господин Ръсел — те са против идеята за помилване. След като прецених всички аспекти на делото, се убедих, че трябва да потвърдя присъдата. Решението на съда остава в сила и екзекуцията ще се състои. Народът се е произнесъл, затова отказвам да помилвам господин Ръсел.

Губернаторът оповестява това с цялата драматичност, на която е способен, после свежда глава и бавно се оттегля, приключил грандиозното си изпълнение. Край на представлението. Преди три дни намери време за петнайсетминутен разговор с мен, след който обсъди пред любимите си репортери нашата среща „на четири очи“.

Ако проучването му беше достатъчно подробно, той щеше да разбере, че Дюк Ръсел няма нищо общо с изнасилването и убийството на Емили Брун преди единайсет години. Отново изключвам звука на телевизора и казвам:

— Нищо изненадващо.

— Той изобщо помилвал ли е някого? — пита Дюк.

— Не, разбира се.

На вратата се чука силно и някой я отваря широко. Влизат двама надзиратели, единият бута количка с последната вечеря. Двамата излизат. Дюк вперва поглед в пържолата, пържените картофи и възтънкото парче шоколадова торта и казва:

— Няма бира.

— Пийни си от студения чай.

Той сяда на леглото и започва да яде. Храната ухае вкусно, което ми напомня, че не съм слагал залък в уста най-малко едно денонощие.

— Искаш ли да опиташ? — пита Дюк.

— Не, благодаря.

— Не мога да изям всичко това. Чудно защо, нямам апетит.

— Как е майка ти?

Дюк пъха голям къс месо в устата си и дъвче бавно.

— Както може да се очаква, не е много добре. Не спря да плаче, ужасна работа.

Мобилният в джоба ми вибрира, изваждам го. Проверявам кой е и казвам:

— Ето го.

Усмихвам се на Дюк и натискам копчето. Обажда се служител от Единайсети апелативен съд, мой добър познат, и ме осведомява, че шефът му току-що е подписал заповед за отлагане на екзекуцията поради необходимостта от още време, за да бъде установено дали съдебният процес на Дюк Ръсел е бил справедлив. Питам го кога ще бъде оповестено отлагането и той отговаря, че веднага. Поглеждам клиента си и казвам: