Джон Гришэм - Пазителите

За обяд и дума не можеше да става, защото никой не бе в състояние да преглътне нито хапка. Петимата избрани да работим по случая седнахме с шефа ни да разгледаме снимките от местопрестъплението и докладите от аутопсията. Ако коремът ми беше пълен, сигурно щях да избълвам храната на пода.

Какво правех с живота си, по дяволите? Вече ми беше дошло до гуша да ме питат: „Ама как изобщо представляваш човек, за когото знаеш, че е виновен?“. Винаги давах обичайния отговор, на който ни бяха научили по време на следването: „Конституцията гарантира на всеки правото на компетентна защита“.

Само дето вече не го вярвах. Истината е, че има толкова отвратителни и жестоки престъпления, че убиецът следва или да бъде екзекутиран, ако сте привърженици на смъртното наказание, или да остане зад решетките до живот, ако не сте. След неприятния разговор с чернокожия хлапак вече не бях сигурен в какво точно вярвам.

Влязох в кабинета си, който беше с размерите на килер, но поне вратата му се заключваше. Погледнах през прозореца си и си представих как скачам и отлитам за някой екзотичен плаж, където животът е прекрасен и единствената ми грижа е кога ще получа следващото студено питие. Странно защо, Брук отсъстваше от този блян. Телефонът върху бюрото ме изтръгна от унеса.

Беше по-скоро халюцинация, не блян. Изведнъж всичко премина на забавен каданс и аз едва успях да изрека едно „ало“. Обаждаше се репортерка, която искала само да ми зададе няколко въпроса за убийствата. Как ли пък не! Не възнамерявах да обсъждам случая с нея и затворих. Мина цял час, през който не помня да съм вършил нещо. Бях вцепенен и отвратен и единственото ми желание беше да избягам от сградата. Помня, че звъннах на Брук и й съобщих страшната новина, че на мен се е паднал един от петимата извършители.

Първото явяване в съда същия следобед беше преместено от по-малка в по-голяма зала, но и тя се оказа твърде тясна. Поради нивото на престъпността в Мемфис имаше много ченгета, а онзи следобед повечето от тях бяха в сградата на съда. Претърсваха на вратите всеки репортер и зрител. В съдебната зала стояха по двойки на средната пътека и покрай трите стени.

Братовчедът на Уил Фостър беше пожарникар в Мемфис. Пристигна с група свои колеги, които изглеждаха готови за сблъсък. Неколцина чернокожи се отдръпнаха възможно най-далече от семействата на жертвите. Беше пълно с репортери, но без камери и фотоапарати. Бяха се стекли и адвокати, които в момента нямаха друга работа.

Влязох в стаята на съдебните заседатели през служебния вход и открехнах отсрещната врата да огледам тълпата. Залата беше претъпкана и наситена с напрежение.

Съдията зае мястото си и призова за ред. Въведоха петимата обвиняеми, облечени в еднакви оранжеви гащеризони, вързани с обща верига. Присъстващите в залата зяпнаха, когато ги видяха. Моливите на художниците задращиха по скицниците. Още полицаи застанаха като щит зад обвиняемите. Петимата се изправиха пред съдията, заболи очи в краката си. Някой изкрещя от дъното на залата: „Развържете ги, мамка му! Развържете ги!“. Ченгетата се спуснаха да му затворят устата.

Изпищя жена, обляна в сълзи.

Докато заемах мястото си зад Терънс Латимор редом с четиримата си колеги, хвърлих едно око към хората на първите два реда. Явно бяха роднини на жертвите, които ме гледаха с жестока ненавист.

Мразен от клиента си. Мразен от близките на жертвите му. Какво търсех в тази съдебна зала, по дяволите?

Съдията удари с чукчето и каза:

— Искам ред в залата. Това е първо изслушване и целта му е да установим самоличността на обвиняемите и да се уверим, че ще бъдат представлявани от адвокати. Нищо друго. И така, кой е господин Ламар Робинсън?

Робинсън вдигна поглед и изломоти нещо.

— На колко години сте, господин Робинсън?

— На седемнайсет.

— Служебният защитник Джули Шоуолтър е назначена да ви представлява. Срещнахте ли се с нея?

Колежката ми Джули пристъпи напред и застана на крачка зад Робинсън и следващия. Обвиняемите бяха на обща верига, затова адвокатите не можеха да се приближат повече. Винаги сваляха белезниците и веригите в съдебната зала, но фактът, че този път не го направиха, беше показателен за настроението на съдията.

Робинсън погледна към Джули и сви рамене.

— Искате ли тя да ви представлява, господин Робинсън?

— Не може ли да ми дадете чернокож адвокат?

— Свободен сте да наемете когото пожелаете. Имате ли средства за частен адвокат?