Джон Гришэм - Пазителите

— Може би.

— Добре, ще го обсъдим по-късно. Следва господин Терънс Латимор.

Терънс погледна съдията така, сякаш се канеше да пререже и неговото гърло.

— На колко години сте, господин Латимор?

— На петнайсет.

— Разполагате ли със средства да си наемете адвокат?

Терънс поклати глава.

— Съгласен ли сте да ви представлява служебният защитник господин Кълън Поуст?

Младежът сви рамене, все едно изобщо не му пука. Съдията ме погледна и попита:

— Господин Поуст, срещнахте ли се с клиента си?

Господин Поуст не можеше да отговори. Опитах се, но нищо не излезе от устата ми. Направих крачка назад, без да откъсвам поглед от негова чест, който ме гледаше безизразно.

— Господин Поуст?

Залата беше притихнала, но ушите ми, непонятно защо, кънтяха пронизително. Коленете ми омекнаха, задишах мъчително. Отстъпих още една крачка назад, после се завъртях, шмугнах се през стената от полицаи и закрачих по средната пътека. Никой не понечи да ме спре. Съдията извика: „Господин Поуст, къде си мислите, че отивате?“, но господин Поуст нямаше никаква представа.

Излязох от съдебната зала и се отправих към мъжката тоалетна, където се заключих в една кабинка и повърнах. Давех се и бълвах, докато не остана нищо, после застанах пред мивката и си наплисках лицето. Смътно осъзнавах, че слизам с ескалатор, но нямах усещане за време, пространство, звук или движение. Не помня излизането си от сградата.

Намирах се в колата си и карах на изток по Поплар Авеню, отдалечавах се от центъра на града. Неволно минах на червено и едва избегнах тежък сблъсък. Чух гневни клаксони зад себе си. В един момент си дадох сметка, че съм оставил куфарчето си в съдебната зала, и този факт извика усмивка на лицето ми. Повече нямаше да го видя.

Родителите на майка ми живееха в малка ферма на петнайсетина километра западно от Дайърсбърг — родния ми град в Тенеси. Пристигнах там по някое време следобед. Напълно бях изгубил представа за времето и не помня да съм си помислял да се прибера у дома. Баба и дядо се учудили на появата ми, както научих впоследствие, но бързо усетили, че се нуждая от помощ. Разпитали ме, но аз съм посрещал всичките им въпроси с празен поглед. Сложили ме да си легна и се обадили на Брук.

По-късно през нощта парамедиците ме настаниха в линейка. Съпроводен от Брук, пътувах три часа до психиатрична болница близо до Нашвил. В Мемфис нямало легла, а и бездруго не ми се връщаше там. През следващите дни започнах лечение, вземах лекарства, бях подложен на продължителни сеанси с психиатри и постепенно започнах да се оправям след нервния си срив. Месец по-късно ни осведомиха, че застрахователната компания затваря кранчето. Време беше да си тръгвам и аз бях готов да се махна.

Отказах да се върна в апартамента ни в Мемфис, затова заживях при баба и дядо и с Брук решихме да се разделим. Някъде по средата на тригодишния ни брак и двамата бяхме осъзнали, че не можем да прекараме заедно остатъка от живота си и че ако се опитаме, ще бъдем много нещастни. Не го обсъдихме на момента, но ние рядко спорехме и се карахме. Но през онези потискащи дни във фермата намерихме смелост да разговаряме откровено. Все още се обичахме, ала вече се отдалечавахме един от друг. Отначало се уговорихме на пробна едногодишна раздяла, но после се отказахме и от този план. Никога не съм я винил, че ме е изоставила, докато преживявах нервен срив. Исках да прекратя тази връзка, тя също. Разделихме се с разбити сърца, но си обещахме да останем приятели или поне да се опитаме да го постигнем. И това не се получи.

Докато Брук напускаше живота ми, Бог чукаше на вратата. Появи се в образа на отец Бени Дрейк, епископалния свещеник от църквата на семейството ми в Дайърсбърг. Бени беше около четиресетгодишен, готин и модерен, с пиперлив език. В повечето случаи носеше избелели джинси, но винаги беше със свещеническата си якичка и черното сако и бързо се превърна в светлия лъч по време на моето възстановяване. Ежеседмичните му посещения не след дълго станаха почти ежедневни, а дългите ни разговори на предната веранда крепяха духа ми. Незабавно му се доверих и признах, че не желая да се връщам към правото. Бях само на трийсет и се нуждаех от ново поприще. Не исках да прекарам остатъка от живота си в осъждане на хора, в защита на обвиняеми или в адвокатска кантора, работещ под постоянно напрежение. Колкото повече се сближавах с Бени, толкова повече се засилваше желанието ми да бъда като него. Той видя нещо в мен и ми предложи да обмисля дали да не стана свещеник. Заедно отправяхме дълги молитви и водехме още по-дълги разговори, и аз постепенно започнах да долавям Божия зов.