Дик Франсис: Фаворит

Най-после се появи млада, красива, сериозна сестра.

— Моите съболезнования… Майор Дейвидсън почина.

Госпожа Дейвидсън искала да отида при него. Сестрата щяла да ме заведе при тях. Последвах я по дългите коридори, а после се озовах в неголяма бяла стая, където Сила седеше до някакво легло.

Тя ме погледна. Не беше в състояние да проговори.

Бил лежеше в леглото безжизнен, посивял и притихнал. Моят най-добър приятел. Бил.

Рано сутринта откарах Сила в дома й в Котсуолдс — изтощена от бдението край тялото на Бил, до което бе настояла да остане през цялата нощ, и замаяна от силните успокоителни. Децата я посрещнаха на стъпалата печални, с широко ококорени очи. Зад тях стоеше Джоан — пъргавото, умно момиче, което ги гледаше. Бях и съобщил лошите вести по телефона предната вечер.

Сила седна на стъпалата и се разплака. Децата приклекнаха около нея, прегърнаха я и се опитаха да й дарят утеха в скръбта й, въпреки че бяха твърде малки, за да разберат целия ужас на случилото се.

След като се наплака. Сила се качи в стаята и си легна. Дръпнах пердетата, завих я и я целунах по бузата. Изглеждаше много изтощена, сякаш едва държи очите си отворени. Надявах се сънят й да продължи дълго.

Отидох в стаята си, преоблякох се и слязох в кухнята. Джоан тъкмо слагаше кафе, яйца с бекон и топли кифлички на масата за мен. Раздадох на децата шоколадчетата, които им бях купил предишната сутрин (колко отдавна ми се виждаше сега това), и те ги изядоха с мен, докато закусвах, а Джоан пиеше кафе.

— Алън? — обърна се към мен най-малкият, петгодишният Уилям. Никога не довършваше репликата си, ако не му отговориш с „Да?“, за да е сигурен, че го слушаш.

— Да?

— Какво е станало с татко?

Разказах им цялата история, без да споменавам за жицата. Те запазиха мълчание известно време след края й, а после едва осемгодишният Хенри попита най-хладнокръвно:

— Ще го погребат ли, или ще го изгорят?

Докато се окопитя, двамата със сестра му Поли вече оживено и с изненадваща осведоменост водеха спор за съответните предимства на полагането в гроб и кремацията. Изпитах ужас, но едновременно с това и облекчение. Спогледахме се с Джоан, която едва се въздържаше да не прихне.

Благодарение на тази невинна демонстрация на детския прагматизъм потеглих към Мейдънхед в много по-добро настроение. Прибрах колата на Бил в гаража и подкарах своя тъмносин „Лотос“. Мъглата се беше вдигнала, но аз се движех с необичайно ниска за мен скорост — размишлявах как да постъпя.

Първо се отбих в болницата. Прибрах дрехите на Бил, подписах съответните документи, уредих всички формалности. Назначиха аутопсията за следващия ден.

Когато пристигнах на хиподрума, вратите бяха заключени — неделя беше. В канцеларията на отговорника по гонките също нямаше никой и беше затворено. Обадих се в дома му, но и там никой не вдигаше.

След известно колебание реших да се обърна направо към най-висшето началство — главния надзорник на Националния комитет за конни надбягвания. Икономът на сър Кресуел Стамп ме уведоми, че ще провери дали господарят му може да се обади.

Казах му, че разговорът е абсолютно наложителен. Малко след това чух гласа му по телефона.

— Дано наистина се обаждате по много важен повод, господин Йорк. Вдигате ме от масата, а съм поканил гости на обяд.

— Сър, знаете ли, че майор Дейвидсън почина вчера вечерта?

— Да. Искрено съжалявам. Наистина много тъжен случай.

Той замълча. Поех си дълбоко въздух.

— Падането му не е злополука — заявих аз.

— Какво искате да кажете?

— Конят на майор Дейвидсън е бил препънат с жица — поясних.

Разказах му за резултатите от огледа при препятствието.

— Уведомихте ли господин Дейс за откритието си? — Господин Дейс беше комендант на гонките.

Обясних, че не съм успял да се свържа с него.

— И затова ми се обаждате. Ясно. — Той помълча. — Добре, господин Йорк, ако сте прав, случаят е прекалено сериозен и не засяга само Националния комитет за конни надбягвания. Трябва незабавно да уведомите полицията в Мейдънхед. Непременно ми се обадете вечерта, за да ми кажете какво е станало, а аз ще потърся господин Дейс.

Затворих. Топката бе подадена. Представях си като на живо как говеждото изстива в чинията на сър Кресуел, докато той подгрява жиците.

Полицейският участък се издигаше тъмен, прашен и неприветлив на опустялата в неделния ден улица. Вътре имаше гише и три бюра зад него. Едното от бюрата бе заето от полицай, който четеше вестник с немного прилично съдържание. Ами да, нали полицията не трябва да изостава от престъпниците, помислих си аз.