Дик Франсис: Фаворит

В злополуката с Бил просто имаше нещо съмнително.

Преди време в Бъфало, когато още ходех на училище, учителят ми по математика загуби доста време (повече, отколкото ни се искаше тогава) да ни научи как да си вадим правилни заключения от наличните факти. И тъй като дедукцията му беше не само професия, но и хоби, понякога ни се удаваше да го подмамим и вместо с алгебрични или геометрични задачи да се занимаваме със загадките на Шерлок Холмс. Години наред благодарение на уроците му от училището излизаха випуски наблюдателни момчета, които със зорко око отбелязваха износените върхове на обувките на чистачката или викария, мазолите по пръстите на арфиста и печелеха всички състезания по математика.

И ето сега, седем години по-късно, на хиляди километри от онази обляна в слънце класна стая, зъзнейки в английската мъгла, си спомних за моя учител и направих равносметка на фактите.

И така, фактите… Адмирал, великолепният скачач, се засилва в прескок и се сгромолясва без абсолютно никаква видима причина. Служителят от хиподрума прекосява пистата и минава зад преградата от брезови трупи, докато ние с Бил препускаме към нея, но в това няма нищо необичайно. Аз прескачам препятствието и докато се опитвам да зърна Бил, в полезрението ми проблясва смътно някакъв метален сив предмет. Дълго премислях тези неща.

Заключението бе логично и направо трудно за вярване. Трябваше да се убедя обаче дали съм прав.

Върнах се да си прибера чантата и да се претегля за последната гонка, но докато наглася плоските парчета олово, определени от съдията да балансират теглото ми, по уредбата съобщиха, че състезанието се отлага поради сгъстяващата се мъгла.

Всички се втурнаха към съблекалните и започнаха да омитат безмилостно чая и кекса. Хапнах набързо няколко сандвича, докато се преобличах — от закуската беше минало доста време. Уговорих се с Клем да изпрати вещите ми в Плъмптън, където щях да се състезавам след четири дни, и се отправих на немного приятна разходка. Исках да огледам добре мястото на злополуката с Бил.

Разстоянието от трибуните до отсрещния край на хиподрума в Мейдънхед е доста голямо, ако вървиш пеша, и докато стигна, обувките, чорапите и крачолите ми подгизнаха от мократа трева. Беше студено и мрачно. Наоколо нямаше жива душа.

Препятствието — безобидно, лесно за прескок, направено от меки почернели брезови клони и около деветдесет сантиметра дебело при основата, се стесняваше почти наполовина при върха. Нямаше и десетина сантиметра на ширина. Просто най-обикновена, лека преграда.

Огледах земята наоколо — и там нищо особено. Пак се върнах при мястото за отскок. Нищо. Разгледах и участъка, насочващ коня към препятствието — онзи, откъм вътрешната страна на пистата, там, където Бил падна. Отново не открих нищо особено.

Само че намерих това, което търсех, под оградата от външната страна. Лежеше си почти незабележимо сред дългите стръкове трева, покрита със ситни капки роса, свито на кълбо, смъртоносно.

Метална жица.

Навита на руло, голямо около трийсетина сантиметра в диаметър, затисната с парче дърво, дълга сребристосива жица. Единият край бе увит здраво около маркиращия страничен стълб на пистата на височина около шестдесет сантиметра над препятствието толкова здраво, че не успях да го развържа с голи ръце.

Отново отидох до вътрешната страна на пистата и внимателно разгледах другия ограничителен стълб до преградата. На около шестдесет сантиметра над препятствието върху дървото се забелязваше дълбок белег. Някога стълбът бе боядисван в бяло и скорошната следа личеше ясно.

Не изпитвах никакво съмнение кой може да е вързал жицата над препятствието. Служителят от хиподрума. Човекът, когото със собствените си очи бях видял да преминава през полето зад препятствието. Същият, на когото разчитах да помогне на Бил, когато отминавах.

Хиподрумът на Мейдънхед е с дължина около пет километра. Състезателите минават два пъти по един и същ маршрут. При първата обиколка не бяха възникнали никакви проблеми при тази преграда. Деветте коня я прескочиха безпрепятствено, Адмирал се задържаше на трета позиция и изчакваше, а аз яздех редом с Бил и му обяснявах, че никак не си падам по климата в Англия.

При втората обиколка Адмирал вече водеше с няколко дължини. Очевидно, щом го е видял, че преодолява предишното препятствие, работникът е опънал жицата до вътрешния страничен стълб и здраво я е увил. Почти невидима, на шейсетина сантиметра над брезовите трупи, изпъната като струна, вероятно се е оказала точно пред гърдите на засиления за скок Адмирал.