Дик Франсис: Фаворит

— Падна.

— Излезе ни късметът — засмя се доволно госпожа Мървин.

Тя хвана юздите на коня и го поведе към навеса за разседлаване. Все още замаян от шока, се спуснах на земята и свалих коланите на седлото, без да усещам пръстите си. Тя потупа животното и оживено започна да ми разказва колко се радва, че е спечелила, как не го е очаквала и как все пак ни е провървяло, че поне веднъж и Адмирал се е препънал, въпреки че, разбира се, от друга страна, е много жалко.

Кимах и се усмихвах, без да й отговарям, защото отворех ли си устата, щях да изрека груби и жестоки думи. Реших да я оставя да се порадва — толкова рядко се случва. А и Бил можеше да оцелее.

Свалих седлото на коня, оставих цъфтящата от радост госпожа Мървин да приема поздравления и си проправих път към стаята с теглилките. Претеглиха ме — теглото ми беше наред, — отидох в съблекалнята и оставих ездитния си костюм и конските такъми на скамейката.

Пристигна Клем, прислужникът от хиподрума, който отговаряше за вещите ми — пъргав възрастен човечец, с обветрено лице и изпъкнали вени по ръцете.

Той взе седлото и прокара грижовно ръка по кожата. Този жест сигурно му беше навик от дългите години, прекарани в поддържане на меки, добре обработени кожи. Чувствителните му пръсти го галеха така, както друг би опипвал меката, свежа бузка на млада красавица.

— Честито — поздрави ме не особено зарадвано той.

Не ми беше до поздравления, затова го пресякох:

— Адмирал трябваше да спечели.

— Какво, падна ли? — попита загрижено Клем.

— Да — потвърдих и се замислих. Нещо не разбирах.

— Ас майор Дейвидсън какво стана? — поинтересува се Клем, който прислужваше и на двама ни. Известно ми бе, че в неговите очи Бил е почти бог.

— Не знам. — Само че много добре ми бе известно, че твърдата част на седлото го бе ударила право в корема заедно с цялата тежест на коня, препускащ с шейсет километра в час. Господ да му е на помощ, помислих си аз.

Облякох набързо якето си от овча кожа и се запътих към стаята на „Бърза помощ“. Бяла като платно, пред нея разтреперана чакаше съпругата на Бил, Сила, и се опитваше да събере цялата си смелост. Дребната й фигурка беше облечена в жизнерадостно розови дрехи, а на бухналите й тъмни къдрици бе кацнала предизвикателно шапка от норка — дрехи, предназначени за успех, а не за тъга.

— Алън! — облекчено изпъшка тя, когато ме видя. — В момента го преглеждат. Докторът ме помоли да изчакам тук. Според теб как е? Много ли е зле? — Молеше ме за утеха, а аз нямаше как да й я вдъхна. Прегърнах я през рамената.

Разпита ме за падането. Отговорих й, че от това, което съм видял, Бил вероятно е паднал на главата си и може би има леко сътресение.

Вратата се отвори и излезе висок, слаб, добре облечен мъж — лекарят.

— Вие ли сте госпожа Дейвидсън? — Сила кимна.

— За съжаление съпругът ви трябва да бъде откаран в болница. Не бива да го връщаме вкъщи, без да му направят рентгенова снимка.

Той се усмихна ободрително и Сила видимо се отпусна.

— Мога ли да го видя? — попита тя.

Докторът се поколеба, но накрая каза:

— Добре. Само че той е още в безсъзнание. Ударил си е главата. Не се опитвайте да го събудите.

Понечих да тръгна след Сила към болничната стая, но лекарят ме възпря.

— Вие май бяхте господин Йорк — сети се той. Беше ме преглеждал вчера след едно леко падане.

— Да.

— Познавате ли добре тези хора?

— Да. Общо взето, прекарвам с тях повечето време.

Лекарят присви замислено устни, а после каза:

— Нещата не отиват на добре. Проблемът не е в сътресението — има вътрешен кръвоизлив, разкъсан му е далакът. Обадих се в болницата да го приемат като спешен случай веднага щом стигнем.

Преди да е свършил, пристигна линейката. Наизскачаха хора, отвориха задната врата, извадиха носилката и я вкараха в стаята. Докторът влезе с тях. Скоро изнесоха Бил, придружен от Сила — с ясно изписани на лицето й дълбока тревога и опасения.

Мургавото, иначе усмихнато лице на Бил бе оросено от пот и изглеждаше безжизнено и посивяло. Поемаше си въздух на пресекулки, а ръцете му конвулсивно мачкаха одеялото. Най-зловещото беше, че все още бе облечен в шарения си екип в червено и зелено.

— Отивам с линейката. Ще дойдеш ли? — попита Сила.

— Участвам в последното надбягване. Ще дойда веднага щом приключа. Не се тревожи, ще се оправи.

Не бях убеден, тя също.

Линейката замина. Заобиколих сградата с теглилките, прекосих паркинга и се озовах на брега на реката. Темза бушуваше, придошла от наскоро разтопилия се сняг, песъчливо кафява, с петна от белезникава пяна. Водата извираше от мъглата на около стотина метра вдясно от мен, завиваше и с клокочене отново се скриваше в бялата пелена — неспокойна, разлюляна, без ясна посока, точно като мен.