Дик Франсис - Фаворит

Тъкмо преди да влезем в колата на Кейт, пристигна такси, задмина ни и спря пред стълбите на хотела. Беше черно, с жълта табелка на вратата и този път достатъчно близо до мен, за да прочета: „Марконикарс“. Погледнах бързо към шофьора и видях профила му, докато минаваше покрай нас. Имаше голям нос и оредяваща коса и никога досега не го бях виждал.

Клифърд Тюдор размени още няколко думи с портиера, спусна се по стъпалата и влезе направо в таксито, без да се затруднява да обяснява на шофьора къде иска да го откара. Таксито потегли незабавно.

— Какво си се зазяпал? — попита Кейт, застанала до колата.

— Нищо особено — отвърнах, — исках да те питам имаш ли нещо против да изпием по един чай в хотел „Павилион Плаза“.

— Идеята е малко глупава — отговори тя. — Леля Деб после ще ни го изкара през носа.

— Още малко следене — казах.

— Добре тогава. Взе ли си увеличителната лупа и полицейската хрътка?

Влязохме в хотела. Кейт ми каза, че ще отиде да си оправи косата. А аз попитах младото момиче на рецепцията дали знае къде бих могъл да открия Клифърд Тюдор. Тя трепна с мигли, а аз й се усмихнах обнадеждаващо в отговор.

— Страхувам се, че току-що го изпуснахте — каза тя. — Върна се в апартамента си.

— Често ли идва тук? — попитах.

— Мислех, че знаете — погледна ме тя изненадано. — Той е в съвета на директорите на хотела. Един от основните акционери. На практика — добави тя със забележителна откровеност — той е почти собственик на това място и думата му тежи повече, отколкото на управителя.

От тона й личеше, че определено одобрява господин Тюдор.

— Има ли кола? — попитах.

Това бе много странен въпрос, но тя забърбори без колебание.

— Да, има прекрасна голяма кола с дълга предница и много хром. Висока класа. Но не я използва често, разбира се. Обикновено взима такси. Защо ли? Само преди минута звъннах на едно от онези радиотаксита. Наистина са полезни. Само позвъняваш в централата им, те изпращат радиосъобщение на най-близката кола и само след минута тя вече чака отвън. Всички гости ги използват…

— Мейвис!

Бъбривото момиче млъкна веднага и се огледа с виновен поглед. На рецепцията се появи строга госпожица на около трийсет години.

— Благодаря ти, че ме замести, Мейвис. Сега можеш да тръгваш — каза тя.

Мейвис ми се усмихна загадъчно и изчезна.

— Господине, мога ли да ви бъда полезна с нещо? — Беше достатъчно учтива, но не беше от типа хора, които клюкарстват за началниците си.

— Хъм — казах. — Може ли да пием чай тук?

Тя погледна към часовника.

— Малко е късно за чай, но отидете във фоайето и келнерът ще ви сервира.

Кейт изгледа донесените сандвичи с рибен пастет с неодобрение.

— Това е една от опасностите при разследването, предполагам — каза тя, като предпазливо отхапа малко парченце. — Какво откри?

Казах, че не съм абсолютно сигурен, но е интересно дали има някаква връзка между такситата с жълти табелки и Бил Дейвидсън. Или Клифърд Тюдор.

— Бих приела, че едва ли има нещо общо — каза Кейт, като свърши сандвича си, но не взе втори.

— Не мисля така — въздъхнах.

— Сега какво следва?

— Ако можехме да открием кой е собственикът на такситата с жълти табелки…

— Нека им звъннем и да ги питаме — предложи Кейт, като стана. Отиде до телефона и започна да търси номера им в указателя. — Аз ще свърша това — каза. — Ще твърдя, че имам оплакване и бих искала да се свържа директно със собствениците на фирмата.

Свърза се с централата на такситата и изигра страхотна сценка, като настояваше за имената и адресите на собствениците, директорите и на юристите на компанията. Накрая остави слушалката и ме погледна отвратена.

— Не ми казаха нито едно име — рече. — Трябва да призная, че човекът отсреща беше наистина много спокоен. Въобще не трепна, когато се нахвърлих върху него. Всичко, което каза, беше; „Моля, пратете ни писмено подробностите на вашата жалба и ще я разгледаме най-внимателно.“ Освен това каза, че фирмата нямала политика да разкрива имената на своите собственици и не му е разрешено да прави това. Не мръдна на милиметър.

— Няма значение. Беше един смел и добър опит. Наистина не мислех, че ще ти кажат. Но това ми даде една идея…

Звъннах в полицейския участък в Мейдънхед и помолих да ме свържат с инспектор Лодж. Отвърнаха ми, че бил излязъл по работа. Бих ли оставил някакво съобщение? Така и направих.

— Обажда се Алън Йорк — казах. — Моля ви, бихте ли попитали инспектор Лодж дали може да открие кой притежава или контролира радиотакситата „Марконикарс“ в Брайтън? Той знае за какво става дума.