Дик Франсис - Фаворит

— Да, имам. — Скептицизмът му бързо изчезна. — Той е в обора, ей там.

— Сигурно вашите хора са забелязали, че го няма, когато са дошли, за да нахранят животните вечерта? — рекох.

— Брат ми — той живее на около два километра оттук — понякога го взима, когато му потрябва. Хората ми сигурно са предположили, че той го е взел. Ще ги попитам.

— Бихте ли ги запитали също дали са намирали една вратовръзка във фургона? — допълних. — Загубих я там, а съм много привързан към нея. Ако ми я върнат, ще получат десет кинта.

— Ще ги питам — обеща Лоусън. — Влезте в къщата, докато чакате.

Влязохме от задната врата и преминахме през изграден от камък хол до удобна, претъпкана с мебели всекидневна, където той ни остави. Отдалеч се дочуваха гласовете на жена му и децата, както и подрънкването на чаени чаши. На масата беше оставена недовършена кръстословица, а на пода бяха пръснати няколко жп линии от детски комплект за игра.

След известно време Лоусън се върна отново.

— Съжалявам — работниците са мислили, че брат ми е взел коня, и никой не е забелязал фургонът да липсва. Също така казаха, че не са намирали никаква вратовръзка. Те са слепи като прилепи освен в случаите, когато липсва нещо тяхно.

Благодарих му и се извиних за цялото безпокойство, а той ме помоли да му съобщя, ако открия кой е взимал фургона му.

Кейт и моя милост потеглихме към морето.

— Разследването не беше особено резултатно, не мислиш ли? — попита ме тя. — Всеки би могъл да вземе фургона му.

— Трябва да е бил някой, който е знаел, че се намира там — изтъкнах. — Смятам, че са решили да го използват именно защото е толкова леснодостъпен. Ако не са знаели, че ще е толкова лесно да се вземе, биха ми предали съобщението по друг начин. Допускам, че някой от работниците му, които гледат животните, знае повече, отколкото казва. Сигурно е взел някоя и друга банкнота и е качил коня във фургона, за да бъде сценката по-естествена. Разбира се, той няма да се втурне да признава това на Лоусън.

— Както и да е, няма значение — каза Кейт с весел тон. — Все пак е добре, че фермерът Лоусън няма нищо общо с това. Щеше да бъде доста потресаващо, ако се беше оказал главатар на банда. Може би щяха да ти опрат пистолет зад ухото, да те набутат във варел с цимент и да те хвърлят в морето, а аз щях да бъда завързана на някоя жп линия.

— Ако мислех, че може да е бандитски главатар — засмях се аз, — нямаше да те водя тук.

— Бъди предпазлив — погледна ме тя особено — или постепенно ще се превърнеш в изнежен дърт козел като чичо Джордж. Той винаги държи леля Деб на една ръка разстояние от всяка трудност, да не говорим за опасност. Може би затова е толкова откъсната от съвременния живот.

— И все пак не мислиш ли, че опасността би трябвало да се избягва? — попитах я.

— Разбира се, че не. Смятам, че ако има нещо, с което трябва да се справиш, опасността може да върви по дяволите.

Тя размаха широко дясната си ръка, за да покаже колко малко я е грижа за опасността, и точно зад нас някой силно натисна клаксона си. Задмина ни мъж, който свирепо изгледа Кейт заради този внезапен и объркващ сигнал. Тя се разсмя.

Завихме към морето край Уортинг и продължихме на изток по крайбрежното шосе. Мирисът на сол и водорасли беше силен и освежаващ. Минахме край пространства, застроени с нови бунгала близо до Уортинг, край пристанищата и електроцентралите на Шорхъм, Саутуик и Портсдейл, спокойните и невъзмутими фасади на къщите в Хоув и излязохме на крайморския булевард на Брайтън. Кейт насочи колата към едно малко площадче в града и спря.

— Да идем до морето — предложи тя. — Обожавам го.

Минахме през пътя надолу по стъпалата и пресякохме дъсчения тротоар, за да стъпим на морския пясък. Кейт смъкна обувките си и изсипа от тях струйка ситни камъчета. Слънцето грееше топло и приливът беше свършил. Разхождахме се бавно по плажа около два километра, като прескачахме образуващите се тук-там локвички морска вода, и после се върнахме обратно. Беше божествен следобед.

Когато, хванати ръка за ръка, се изкачвахме към мястото, където беше оставена колата на Кейт, за първи път забелязах, че е паркирала на стотина метра от хотел „Павилион Плаза“, където преди десетина дни бях докарал Клифърд Тюдор от Плъмптън.

Говорим за вълка и ето го и него, помислих си. Едрият мъж стоеше на стъпалата на хотела и говореше с униформения портиер. Дори от разстояние не можеше да се сбърка ръстът му, тъмната кожа, важно изправената глава. Гледах го с разсеян поглед.