Дик Франсис - Фаворит

— Как ги разпознаващ? — попитах.

— По лицата им, разбира се. — Очевидно сметна въпроса за глупав.

— Да, но по какви отличителни белези? Можеш ли да ги опишеш?

— Аха, разбрах. Ами различни белези.

— Би ли могъл да опишеш поне един от тях? — попитах.

Присви очи замислен, като подръпваше мустака си.

— Един от тях. Ами има един противно изглеждащ младок с дръпнати очи. Мисля, че не бих се возил в таксито му. Познаваш го по косата му, сега си спомням. Расте близо до веждите. Подозрително изглеждащ тип. За какво ви трябва?

— Не ми трябва — казах. — Само бих искал да знам откъде е.

— От Брайтън, така си е — той ми се усмихна широко. — Има и още един, когото виждам понякога. Млад бияч с дълги бакенбарди, който си чисти ноктите с нож.

— Много ти благодаря — казах. Дадох му лира. Усмивката му стана още по-широка и той я мушна бързо във вътрешния си джоб.

— Всичко добро, сър — каза.

Оставих го, докато викът му „Миддей спешъл“ ехтеше още в ушите ми, и тръгнах към помещението за претегляне, обогатен с информацията, че хората с конския фургон, които ме бяха заловили, са от Брайтън. Който и да ги бе изпратил, не можеше да си представи, че съм ги виждал преди и че мога да ги намеря отново.

Потънал в размисъл, внезапно разбрах, че Пит Грегъри ми говори нещо.

— …и са спукали гума по пътя, но все пак са се добрали дотук благополучно, това е най-важното. Алън, слушаш ли ме?

— Да, Пит. Съжалявам. Бях се замислил нещо.

— Радвам се, че все още можеш да мислиш — каза Пит с дебелашки смях. Груб и несговорчив, какъвто си беше винаги, чувството му за хумор си оставаше все същото. Училищните шегички бяха висша степен на находчивостта му; в крайна сметка човек свикваше.

— Как е Пелиндръм? — попитах. — Най-добрият ми кон.

— Добре е. Тъкмо ти обяснявах, че са спукали гума…

Замълча, изтощен. Мразеше да повтаря едни и същи неща.

— А, добре… искаш ли да минеш до бокса и да му хвърлиш един поглед?

— Да, моля — казах.

Закрачихме към конюшните. Пит трябваше да дойде с мен заради строгите правила за охрана. Дори собствениците нямаха право да виждат конете си, без треньорът да даде разрешение, а конярите имаха пропуски със снимки, които трябваше да показват при всяко влизане в конюшните. Всичко бе направено с цел да се предотвратят опити за допингиране или „подкупване“ 2 2 Професионален жаргон, означаващ или уговорка с жокея, или даване на специални лекарствени препарати на състезателното животно с оглед да отпадне от борбата за първо място при определено състезание. — Б.пр. на конете.

Влязохме в неговата клетка в конюшнята. Аз потупах красивия осемгодишен състезателен кон и му дадох шепа захар. Пит цъкна с език неодобрително.

— Недей преди състезание — каза той като бавачка, заловила детето да яде сладко преди обяд. Ухилих се. Пит имаше фобия по този въпрос.

— Захарта ще му даде повече енергия — обясних, давайки на Пелиндръм нова шепа, която той облиза лакомо. — Изглежда добре.

— Би трябвало да спечели, ако го преценяваш правилно — каза Пит. — Дръж под око ирландеца, онзи Барни. Сигурно ще се опита да се изплъзне от всички ви, като се хвърли бързо напред, сякаш скачате във вода, за да ви изпревари с шест дължини по хълма. Виждал съм как го прави на няколко пъти. Кара всички други да го последват като луди по хълма нагоре, като по този начин изразходват резервите си, необходими за финала. Трябва или да препускаш заедно с него и да изкачиш хълма със същата бързина, но не и по-бързо, или да го оставиш да те изпревари и да запазиш парата за спускането и за финала. Ясно ли е?

— Съвсем — казах. Независимо от това какво можеше да се мисли за шегите на Пит, съветите му за тактиката по време на гонка бяха безценни и дължах много на напътствията му.

Потупах за последен път Пелиндръм и излязохме на двора. Заради охранителната система това беше най-спокойното място по време на състезанията.

— Пит, дали Бил е имал някакви затруднения, знаеш ли? — изплюх направо въпроса.

Той продължи да затваря вратата на клетката на Пелиндръм бавно и ме погледна със странен разсеян поглед толкова дълго, та заподозрях, че не е чул въпроса ми.

— Затруднения е голяма дума — каза той най-после, — но нещо се бе случило…

— Какво? — попитах, след като той отново замълча.

Но вместо да ми отговори, рече:

— Защо смяташ, че е имал някакво… затруднение?

Казах му за металната жица. Слушаше ме спокойно, без следа от изненада, а сивите му очи останаха безизразни.