Дик Франсис - Фаворит

После се измъкна от стаята за претегляне вероятно в търсене на черно кафе. Дейн се канеше да ме запита за какво става дума, но бе шляпнат силно по гърба от Сенди Мейсън, който гледаше с отвращение след Джо.

— Какво му става на тоя малък глупак? — попита той, без да очаква отговор. — Виж, Дейн, светни ме, моля те, за оня кон на Грегъри, който ще яздя. Никога не съм го виждал преди, доколкото знам. Изглежда, собственикът харесва червената ми коса или нещо такова. — Заразителният смях на Сенди накара няколко души наблизо да се обърнат и също да се усмихнат.

— Дадено — каза Дейн. Те се впуснаха в технически обяснения и аз ги оставих. Но Дейн ме хвана за ръката.

— Дали ще е добре — каза той — да разказвам на хората… на Сенди например, за жицата?

— Защо не. Може пък случайно да разбереш нещо от някого, за когото въобще не съм се сетил. Но внимавай. — Мина ми през ума да му кажа за предупреждението в конския фургон, но историята беше дълга и се задоволих да добавя: — Не забравяй, че можеш да засегнеш хора, способни да убиват, дори и погрешка.

— Да, прав си — изглеждаше стреснат, — ще внимавам.

— За какво говорите толкова тържествено вие двамата? Някой да не е свалил онази прелъстителна брюнетка, по която си падате толкова? — каза Сенди.

— Става дума за Бил Дейвидсън — каза Дейн, без да обръща внимание на закачките.

— Какво за него?

— Падането, което го уби, е причинено от някаква жица, препречена над препятствието, Алън я е видял.

— Алън я е видял — повтори Сенди. Изглеждаше ужасен. После, разбрал цялото значение на думите, допълни: — Но това е убийство.

Изтъкнах причините, поради които смятах, че не са възнамерявали да го убият. Очите на Сенди ме гледаха, без да мигнат, докато не свърших.

— Мисля, че си прав — каза той. — Какво смятате да правите по този въпрос?

— Той се опитва да разбере кой стои зад всичко това — каза Дейн. — Мислехме си дали би могъл да ни помогнеш. Дали си чул нещо, което би могло да обясни стореното? Хората споделят разни неща, нали знаеш.

Сенди прокара здравите си загорели ръце през къдравата си червеникава коса и потърка тила си. Този мозъчен масаж обаче не доведе до велики мисли.

— Да, но обикновено повечето ми говорят за приятелките си, за залозите или нещо подобно. Но не и за майор Дейвидсън. Всъщност не бяхме големи приятели, защото той мислеше, че съм забавил един от конете на негов приятел. Ами — каза Сенди с подкупваща усмивка — може и да съм го сторил. Както и да е, преди няколко месеца се сдърпахме.

— Разбери дали приятелите ти букмейкъри са чули някакви слухове — каза Дейн. — Обикновено те долепят уши до земята.

— О’кей — отвърна Сенди, — ще разпространя новината и ще видя какво ще стане. Хайде сега да продължим, нямам много време до първата гонка и бих искал да знам как ще се държи този проклет кон. — Дейн се поколеба и Сенди допълни: — Хайде, не бъди егоист и не се отмятай. Обикновено Грегъри ме моли да яздя за него само когато конят е толкова смрадлив, че той не се осмелява да помоли някой по-чувствителен мъж.

— Това е кобила — каза Дейн, — имаща зверския навик да галопира към основата на преградите като че ли не съществуват. Обикновено завършва в открития ров.

— Добре, благодаря — каза Сенди, без да е възторжен от новината. — Ще й ощавя кожата и скоро ще промени държанието си.

Той закрачи към съблекалнята.

Дейн погледна след него.

— Още не се е пръкнал конят, който би уплашил този нехранимайко Сенди — каза той с възхищение.

— Нервите му са железни — съгласих се, — но защо Пит мъкне подобно животно на всички места?

— Собственикът мечтае да има бегач в Челтнъм. Знаеш как е. Снобски ценности и така нататък — каза той пренебрежително.

Постепенно бяхме избутани от тълпата треньори и собственици. Излязохме навън. Двама журналисти, специализирани в конните надбягвания, веднага обсадиха Дейн, за да го разпитват за мнението му за ездата на „Златната купа“ след два дни.

Следобедът напредваше. Състезанията започнаха. Беше хубав слънчев ден. Празничното настроение на тълпата вибрираше почти като електрически заряд във въздуха.

Сенди прекара кобилата над първия открит ров, но изчезна в следващия. Измъкна се широко усмихнат, като сипеше проклятия.

Джо се появи отново след втората гонка и изглеждаше по-малко пиян, но по-уплашен. Отървах се от него най-безцеремонно.

Дейн яздеше като демон и спечели Шампионското състезание с препятствия със съвсем малка преднина. Пит, потупвайки коня, сподели със собственика му поздравленията на високопоставената тълпа, събрала се около мястото за разседлаване. Беше толкова очарован, че трудно намираше думи. Едър мъж със зачервено лице, той носеше шапката си килната назад и се опитваше да се държи така, като че ли подобни неща се случваха с него едва ли не всеки ден, но всъщност това бе най-важният победител, трениран от него досега.