Дик Франсис - Фаворит

— Не мислиш за това, което правиш, Алън — каза ми веднъж Хенри с подигравателно скръбен глас, като ми отмъкна десет чипа с два чифта.

— Сигурно е влюбен — добави Поли и ми отправи преценяващ женски поглед. Така беше.

— Ами — каза Хенри, докато разбъркваше картите.

— Какво е това влюбен? — попита Уилям, който си играеше на „бълхи“ 1 1 „Бълхи“ — детска игра в Англия, при която се вкарват пулове в специална кутийка. — Б.пр. с пържените си картофи за голямо неудоволствие на Хенри.

— Сладникава работа — каза Хенри. — Целувки и други такива лигавщини.

— Тогава мама е влюбена в мен — каза Уилям. Той бе гальовно дете.

— Не говори глупости — каза Поли надуто от височината на единайсетте си години. — Влюбен означава сватба, булка, конфети и такива неща.

— Добре, Алан — каза Хенри с подигравателен глас, — по-бързо приключвай с влюбването, защото няма да ти остане нито един чип.

Уилям вдигна ръка. Очите му останаха широко отворени. Това означаваше, че има най-малко два аса. Това всъщност бяха единствените карти, които познаваше. Видях Хенри как го поглежда бързо, после отново се взира в ръката си. Изчисти три карти и взе три нови. Когато дойде редът му, пасува. Обърнах ги — две дами и две десетки. Хенри беше реалист. Знаеше кога да отстъпва. А Уилям се наведе с вълнение напред и спечели само три чипа с трите аса и чифт петици.

Не за първи път се учудвах на шегите на наследствеността. Бил беше дружелюбен, искрен мъж, с много сериозен морал. Сила бе страстна и любяща. Нито един от тях не беше особено интелектуално надарен; въпреки това бяха оставили в наследство на най-големия си син извънредна, проницателна интелигентност.

И можех ли да предположа, докато сечех картите на Поли и помагах на Уилям да изправи накланящата се кула от картофен чипс, че Хенри вече държи в острия си осемгодишен мозък ключа към смъртта на баща си.

Самият той не знаеше това.

Националният ловен фестивал в Челгнъм започваше на втори март, вторник.

Предстояха три дни на най-престижни конски надбягвания и в оборите на хиподрума се събираха най-добрите състезателни коне. Пренасянето им от Ирландия ставаше с кораби и дори с товарни самолети; черни коне от мочурливите области, чиито свръхестествени крака бяха обвити в дебели, причудливи боти; светлокафяви и златисти кобили, печелили вече награди и жокейски купи зад Ирландското море.

Фургони за коне от Шотландия, Кент, Дейвън, от всички посоки се отправяха към Глочестър. Те превозваха победители от Големия национален фестивал, шампиони по надбягвания с препятствия, всепобеждаващи бегачи, превъзходни ловджии: аристокрацията между конете скачачи.

За тях специално бяха планирани четири големи гонки в рамките на три дни и всеки любител жокей от страната, който можеше да си изпроси, наеме или купи ездитно животно, бързаше към състезанията. Да участваш в Челтнъм беше въпрос на чест: една победа в Челтнъм беше незабравимо преживяване.

Любителите жокеи очакваха фестивала със страстен трепет.

Но един от тях, Алън Йорк, не изпитваше подобни чувства, докато влизаше в паркинга. Не мога да си го обясня, но за първи път шумът на събиращата се тълпа, напрегнатите лица и блясъкът на слънцето в студената и свежа мартенска утрин въобще не ме вълнуваха, дори не ме впечатляваше перспективата да яздя три добри коня по време на гонките.

Пред главния вход видях вестникаря, с когото бях говорил в Плъмптън. Беше нисичък, закръглен, дребен простоват мъж с големи мустаци и жизнерадостен характер. Видя ме, че приближавам, и ми подаде вестник.

— Добро утро, господин Йорк — каза ми той, — как намирате коня си днес?

— Можеш да заложиш нещо на него — отвърнах аз, — но не и ризата си. Ирландецът ще грабне първото място.

— А, вие ще се справите с него.

— Ами да се надяваме. — Изчаках, докато продаде вестник на възрастен човек с огромен бинокъл за конни надбягвания, и го попитах: — Спомняш ли си таксиметровите шофьори, които се сбиха в Плъмптън?

— Трудно могат да се забравят, нали? — Лицето му светна.

— Тогава ми каза, че едните идват от Лондон, а другите са от Брайтън.

— Да, така си е.

— Коя банда откъде беше? — попитах. Той ме погледна озадачен. — Имам предвид, знаеш ли кои са от Лондон и кои от Брайтън?

— О, разбрах. — Продаде още един вестник на две дами на средна възраст, навлекли дебели якета и раирани вълнени чорапи, и им върна рестото. После отново се обърна към мен. — Значи кой откъде е? Хм… Виждам ги доста често, знаете, ама те не са настроени приятелски. Не говорят много. Не са като частните шофьори, нали разбирате? Но ще позная бандата от Брайтън, ако ги видя. Познавам ги по лицата, нали разбирате? — Спря, за да извика с пълни гърди: „Миддей спешъл“, и в резултат на това продаде допълнително три бройки. Аз чаках търпеливо.