Андрю Грос - Синята зона

— Ние не сме напълно сигурни, че убийството на агент Сеймор е свързано с тях — Кал Уайт, шефът на АМС, очевидно се опитваше да покаже самообладание.

— Аз не съм гадател — заплашително се намръщи заместник-директорът на ФБР. — Но ти си ми под ръка…

— Да — ръководителят на Програмата за защита на свидетели кимна мрачно, — всички сме на топа на устата.

— Затова мисля, че ние тримата трябва да поемем отговорност — процеди Къмингс. — Този пробив трябва да бъде спрян веднага. Другият изчезнал човек, този МИДАС — той погледна някакъв лист, — за когото смятате, че може да е замесен, Бенджамин Рааб, къде, по дяволите, е той?

— Изчезна — призна Кавети, докато началникът му гледаше безпомощно. — Той е на място, което ние наричаме „синята зона“. Изчезнал. Сега наблюдаваме семейството му.

— Синята зона — имаше усещането, че втренченият поглед на заместник-директора направо го прогаря. — Какво е това? Жаргон на ПЗС за нещо, което не им е известно? — той огледа яростно събраните около масата, после въздъхна. — Добре, толкова за Ерген номер две. А какво става с Ерген номер едно? Предполагам, че сте го опаковали и преместили?

— Затова сме тук — Калвин Уайт пребледня и прочисти гърлото си. — Той също е в Синята зона.

Щатският служител Фреди Олива беше агент на ПЗС от шест години. Израснал бе в Бронкс, където баща му работеше като стрелочник. Беше учил в колежа по криминология „Джон Джей“, изкара подготвителния курс за правния факултет и може би един ден щеше да се заеме с адвокатура, но точно сега имаше дете на път и сметки, които трябваше да плаща. А това тук бе много по-близо до екшъна, отколкото по цял ден да седиш в някаква канцелария със слушалка в ухото и да слушаш бърборенето на Департамента по сигурността на родината.

Агент Олива обичаше да работи за федералните. Повечето от тези типове бяха като кандидати за ФБР, които не можеха да влязат в програмата в Куантико 55 55 Военна база на морската пехота в щата Вирджиния. — Б.ред. .

Той ги превъзхождаше. Понякога даваше дежурство в съдилищата или придружаваше някой мафиотски бос по пътя му до съда. Или до ново местоживеене. Започнал беше да разговаря с някои от тези дъртаци и познаваше част от тях много добре.

Онова, което Фреди мразеше най-много, беше да бави деца. И стажант можеше да седи тук и да гледа как това котенце пишка. Но след случилото се на реката той трябваше да обгърне тази мацка, както мазнината — бекона. Както и да е, скоро щеше да свърши. Тоя тип Рааб щеше да направи грешка и да се появи някъде. Те щяха да го приберат и да оттеглят охраната на момичето. А пък той щеше да се върне към обичайната си работа.

— Олива — внезапно изпука глас в слушалката му, — сега обектът слиза с асансьора.

Обектът… изсумтя той подигравателно и извъртя очи. Обектът не беше някой шантав наемен убиец, когото криеха за процеса му. Или някой осъден на двайсет до живот, който се бе измъкнал от затвора и се криеше.

Обектът беше двайсет и три годишна биоложка с куче, което трябваше да пишка.

— Разбрах — изръмжа той в отговор. Олива отвори вратата на колата и разтегна мускули. Малко разкършване щеше да му дойде добре. Седенето по цял ден в колата го сковаваше като някоя шибана дъска.

Няколко минути по-късно вратата се отвори и „обектът“ излезе заедно с Шаро, който бе впил очи в бордюра.

Олива направо не можеше да повярва, че наистина му плащаха за тази работа.

— Работното ви време никога ли не свършва? — Кейт Рааб се приближи до него, а кучето се опитваше да я тегли след себе си с каишката.

— Ти вървиш и аз вървя — намигна Олива. — Нали знаеш, това, маминото? Такива са сега правилата.

— А правилата включват ли събирането на ако? — Кейт го гледаше право в очите. Носеше прилепнали дънки и ватирано яке, на гърба си имаше раничка и Фреди се хвана да мисли, че ако някога бе имал учителка по биология като нея, щеше да прекарва много повече време в лабораторията, отколкото на футболното игрище. Тя му подаде найлонова торбичка.

— Ето, Олива, това ще те накара да се почувстваш полезен.

Той се ухили.

— И така си се чувствам полезен.

Обичаше клиенти с чувство за хумор.

Фергъс се доближи до него, махайки опашка. Олива смяташе, че вече е запомнил всяко движение, което кучето правеше навън. Първо душеше малко около стълба. След това задникът му щеше да се повърти насам-натам покрай бордюра. После приклякване… и бинго! Олива се облегна на колата. „Лайна, Фреди, момичето не греши. Трябва скоро да си намериш някаква нова работа.“