Андрю Грос: Синята зона

Точно това правеше, след като се наобядва — чертаеше тяхното следващо голямо пътуване. Най-доброто от всички. Мачу Пикчу. Андите. След това една фантастична туристическа обиколка на Патагония. Наближаваше тяхната двайсет и пет годишнина. Патагония винаги е била една от мечтите на Шарън.

— През следващия си живот — ухили се Бетси, докато отваряше вратата на кабинета — ще се погрижа да се родя като едно от децата ти.

— В следващия — провикна се след нея Рааб — и аз също.

Внезапно от преддверието на кабинета се чу силен трясък. Първоначално Рааб си помисли, че е взрив или нападение. Поколеба се дали да не натисне паникбутона. Високи, непознати гласове лаеха команди.

Бетси се втурна отново в кабинета ужасена. На крачка след нея двамина мъже в костюми и флотски якета се промушиха през вратата.

— Бенджамин Рааб?

— Да… — той се изправи с лице към оплешивяващия висок мъж, който зададе въпроса и май командваше тук. — Не може да нахлувате просто така. Какво, по дяволите, става?

— Става това, господин Рааб — и мъжът подхвърли някакъв сгънат лист върху писалището, — че имаме заповед от федерален съдия за вашия арест.

— Арест? — изведнъж навсякъде загъмжа от хора с якета, носещи надпис ФБР. Служителите му бяха обградени, наредиха им да си тръгват. — За какво?

— За пране на пари, подпомагане и съучастие в криминално престъпление, заговор за измама на правителството на САЩ — започна да изрежда агентът. — Как ви се струва това, господин Рааб? Всичко в този офис се конфискува като веществени доказателства пред съда.

— Какво?

Преди да успее да промълви и дума, вторият агент, млад мъж от мексикански произход, завъртя Рааб, издърпа грубо ръцете му зад гърба и щракна чифт белезници около китките му пред очите на всичките му служители.

— Това е лудост! — извъртя се Рааб, опитвайки се да погледне младежа в лицето.

— Наистина — изпръхтя пренебрежително младия латиноамериканец. Той измъкна туристическите брошури от ръцете му.

— Кофти — намигна му агентът, когато ги хвърли на бюрото, — пътуването щеше да си го бива.

— Провери тия нещица — промърмори Кейт Рааб, като гледаше през мощния микроскоп „Сименс“.

Тина Охеърн, сътрудничката й в лабораторията, се наведе над уреда.

— Уха!

В синкавата луминесцентна светлина на лещите с висока разделителна способност се открояваха две клетки, увеличени така, че да се виждат ясно. Едната беше лимфоцит, дефектна бяла кръвна клетка с кръг от космати израстъци, стърчащи от мембраната й. Втората беше по-тънка, с форма на завъртулка и с голяма бяла точка в центъра.

— Това е главният — рече Кейт, докато бавно нагласяваше фокуса. — Ще ги наречем Тристан и Изолда. Пакър ги кръсти така — тя вдигна малка метална сонда от плота. — А сега виж това…

Докато Кейт вкарваше сондата, Тристан се плъзна към по-плътния лимфоцит. Дефектната клетка се съпротивляваше, но другата клетка продължаваше да упорства, сякаш търсеше слабости в мембраната й. Като че ли атакуваше.

— Приличат ми повече на Ник и Джесика — изкиска се Тина, наведена над окулярите.

— Гледай!

Клетката, прилична на завъртулка, сякаш бе получила заповед да проучи косматите граници на бялото кръвно телце. Пред очите им нападателката проникна през обвивката на своята плячка и двете се сляха в една по-голяма клетка с бяла точка в средата.

Тина вдигна очи.

— Ох!

— Любовта е болка, нали така? Ето ти фамилия репродуктивни стволови клетки — обясни Кейт и вдигна очи от микроскопа. — Бялата е лимфобласт. Онова, което Пакър нарича „левкоцит убиец“. Това е патогенният агент на левкемията. Следващата седмица ще видим какво ще се случи в плазмен разтвор, наподобяващ кръвообращението. Трябва да запиша резултатите.

— И правиш това по цял ден? — Тина смръщи лице.

Кейт се изкикоти. „Добре дошла в живота пред предметното стъкло.“

— Цяла година.

През последните осем месеца тя работеше като лаборант за доктор Грант Пакър в Медицинския колеж „Алберт Айнщайн“ в Бронкс, чиято работа в областта на цитогенетичната левкемия беше започнала да вдига шум в медицинските среди. Беше спечелила аспирантура от „Браун“, където с Тина бяха партньори по лабораторна работа през последната им година.

Кейт беше умна, но неприятна, както винаги повтаряше. Сега беше на двайсет и три, обичаше да се забавлява, да ходи по новите ресторанти и клубове. Откакто стана на дванайсет, можеше да победи повечето момчета при спускане със сноуборд. Имаше приятел на име Грег, който беше втора година практикант в Медицинския факултет на Нюйоркския университет. Тя прекарваше по-голямата част от деня си наведена над микроскопа в записване на данни или прехвърлянето им на файлове. Когато успяваха да се видят, с Грег винаги се шегуваха, че една лабораторна мишка в техните отношения е напълно достатъчна. Въпреки това Кейт обичаше работата си. Пакър бе започнал да привлича внимание и тя признаваше, че това е най-добрата възможност, която бе получавала от дълго време насам.