Андрю Грос - Синята зона

Кейт също му отвърна с усмивка. Помисли си, че долавя някакъв акцент в говора му. Във всеки случай Фергъс като че се наслаждаваше на вниманието.

— Виждал съм ви тук от време на време — продължи мъжът. — Казвам се Барето. Хаим за вас, след като сме вече стари приятели.

— Аз съм Кейт — отговори. Хората от ПЗС я бяха предупредили винаги да внимава и да не разкрива фамилията си. Но този човек… Чувстваше се малко глупаво, че се опитва да се държи на разстояние. Той беше безобиден.

— Мисля, че вече се запознахте с Фергъс.

— Радвам се, че се запознахме, Кейт — мъжът се поклони учтиво. Взе лапата на Фергъс. — И с теб също, приятелче.

За известно време пак се загледаха в мима и после той каза нещо, което много я изненада.

— Вие сте диабетичка, госпожице Кейт, нали така?

Кейт го погледна. Почувства как стиска по-здраво каишката на Фергъс. По гърба й пропълзя хлад.

— Моля, не се плашете — мъжът се опита да се усмихне, — не искам да ви притеснявам. Просто съм ви виждал от време на време и забелязах как се проверявате, след като сте тичали. Понякога вадите нещо сладко. Не исках да ви уплаша. Жена ми също е диабетичка. Това е всичко.

Кейт се отпусна и се почувства леко засрамена. Дразнеше се, че трябва да реагира така, да бъде толкова предпазлива с непознати. Човекът просто се опитваше да бъде любезен. Нищо повече. И този път тя изпита приятното чувство да бъде малко по-открита с чужд човек.

— Как е тя — попита Кейт. — Имам предвид жена ви?

— Благодаря — отговори мъжът, — но тя си отиде много отдавна.

— О, съжалявам — рече Кейт и срещна искрящите му очи.

Уличният артист бе завършил представлението си. Всички му изръкопляскаха учтиво. Кейт се изправи, погледна часовника си.

— Господин Барето, съжалявам, но трябва да тръгвам. Може би пак ще се видим.

— Надявам се — възрастният мъж свали шапката си. Тогава за втори път каза нещо, което накара вътрешностите й да се свият.

— И на теб buenos dias, Фергъс.

Кейт с всички сили се опита да се усмихне и започна да отстъпва, а сърцето й заби по-силно. Гласът на Кавети винаги звучеше в подсъзнанието й.

— Кейт, ако нещо ти се стори подозрително, изчезвай оттам…

Тя дръпна каишката на Фергъс.

— Хайде, момче, трябва да се прибираме.

Двамата се насочиха към входа на парка и тя си наложи да не се обръща. Обаче, когато стигнаха до входа откъм Авеню Си, тя погледна през рамо.

Мъжът си бе сложил очилата и отново се беше задълбочил във вестника си.

„Не можеш да живееш в страх от всички — укори се тя. — Кейт, та той е по-стар от баща ти!“

Няколко дни случката в парка остана в паметта на Кейт. Тя я накара да се чувства неудобно и дори малко ядосана. Не спомена нищо на Грег за това.

Но два дни по-късно се случи нещо, което я изплаши.

Бързаше към къщи след работа с ръце, пълни с пакети покупки. Чу телефона да звъни и Фергъс да лае отвътре. Грег беше в болницата. Кейт вкара ключа в ключалката и го завъртя, крепейки кесиите с покупките на коляно.

Вратата не искаше да се отвори. Резето беше спуснато.

Кейт почувства как я обзема тревога.

Никога не пускаха резето.

Не, никога не го използваха.

То беше от онези стоманени произведения, които се използваха за вратите на складове. Голямо главоболие беше да го отключиш. Винаги заяждаше. Отказаха се от него много отдавна. Жилището имаше аларма. Сметката за режийните и телефона беше на името на Грег.

Кейт мушна ключа за резето в ключалката, опитвайки се внимателно да го завърти.

Нещо не беше наред…

Кейт веднага го разбра, когато влезе.

— Грег? — провикна се тя. Но знаеше, че Грег не е тук. Фергъс махаше с опашка, докато се приближаваше към нея. Кейт се огледа. Сякаш всичко си беше на мястото. Апартаментът беше с високи тавани и тесни дълги прозорци с арки, които гледаха към улицата. Бъркотията си беше същата точно както я бе оставила тази сутрин — списания, възглавници, бутилка вода, дистанционното за телевизора върху дивана.

Беше странно и малко зловещо. Знаеше, че в това няма смисъл. Тя погали Фергъс. Всичко изглеждаше както обикновено.

Но не можеше да се отърве от чувството, че някой е влизал.

И тогава, на следващия ден тя и Тина пиеха кафе в кафенето на изследователския институт.

Вече от година работеха заедно и доста се бяха сприятелили. Направо като сестри. А след като Тина боядиса косата си по-светла, те дори бяха започнали малко да си приличат.

Тина разказваше на Кейт за новия проект, който Пакър й бе поверил.