Дейвид Балдачи - Кинг и Максуел

– Тогава какво мислиш да правим? Да си плюем на петите?

– В никакъв случай – отвърна той и тръгна към сградата. – Просто искам да ми кажеш, ако почувстваш, че трябва да се оттеглиш.

Тя изравни крачка с неговата.

– Наистина ли мислиш, че ще си тръгна и ще те оставя да се оправяш сам?!

– Не.

– Тогава защо са тези въпроси?

– Може би за собствено успокоение. Да не каже някой, че не съм дообмислил нещата, когато всичко отиде по дяволите.

Достъпът до стаите в този мотел беше външен. Двамата изкачиха ръждясалите стъпала на двукрилата стълба към втория етаж.

– Номер четиринайсет е в дъното – прошепна тя и закрачи по терасата.

Спряха пред врата, която отчаяно се нуждаеше от боядисване.

Шон почука.

– На паркинга не видях колата на Джийн – обади се Мишел.

– Просто за всеки случай – отвърна той, изчака малко и попита: – Носиш ли си инструментите?

Застана зад нея, за да я прикрива с тялото си.

Трийсет секунди по-късно ключалката поддаде. Мишел бутна вратата с една ръка. В другата стискаше пистолета си.

Шон я последва вътре и затвори след себе си. Тя провери малката баня, а той отвори гардероба и надникна под леглото. Други места за криене нямаше.

– Чисто е – обяви Мишел и прибра пистолета в кобура си.

– Не е оставила много след себе си – промърмори той, докато преглеждаше чекмеджетата, съдържащи малко бельо. – В гардероба има една-две рокли и това е всичко.

Мишел вдигна матрака, търсейки евентуално скривалище. После изтупа прахта от дланите си и се изправи.

– Съмнявам се, че е оставила нещо важно.

– Важен е самият факт, че е наела тази ужасна стая – отвърна той.

– Колко още да ровим? Можем да разрежем мокета, да разлепим тапетите и да свалим рамките на тия евтини репродукции по стените. Можем да разглобим тръбите в тоалетната и банята. Списъкът е дълъг.

– Защо ѝ е втори адрес на такова място?

Мишел седна на ръба на леглото.

– А какво да е?

– Да приемем, че е била внедрена от Министерството на отбраната. Уинго би трябвало да е в течение.

Тя веднага разбра накъде бие.

– Въпросът е защо тук – кимна тя. – Ако е дошла от другаде, военните е трябвало да ѝ предложат по-добро жилище от тази развалина. Искам да кажа, че Пентагонът разполага с доста имоти в района. Накъдето и да се обърнеш, ще видиш някой от тях.

– Тогава какво е логичното заключение? – облегна се на стената той.

Очите на Мишел замислено пробягаха по стаята.

– Ако си прав, нещата ще се окажат далеч по-сложни – промърмори тя.

– Защото е много вероятно Джийн Уинго да играе двойна игра, работейки за Министерството на отбраната като съпруга на Уинго.

– Тоест да работи и за другата страна – незабавно подхвана нишката Мишел. – За онези, които са прибрали един милиард евро от камиона на Сам Уинго. Била е шпионка?

– Не я знам каква е. Шпионка, престъпница или и двете...

– Но за кого е шпионирала?

– Шпионират ни дори и нашите съюзници – изтъкна той.

– Съгласна съм.

– Надявам се на помощта на генерал Браун. И на малко късмет, разбира се. Дано Сам Уинго отговори на имейла на сина си.

– Мислиш ли, че е преминал на другата страна?

– Надявам се, че не. Заради Тайлър.

Мишел погледна към вратата.

– Чу ли нещо?

Шон скочи и се втурна към прозореца. Това, което видя през процепа на пердетата, го накара да сграбчи Мишел и да я бутне в банята. След това грабна матрака и влезе при нея. Тя беше паднала на пода

– Какво става, по дяволите?

Вместо отговор той я вдигна, за да се прехвърлят във ваната, и придърпа матрака отгоре.

Мишел не успя да зададе следващия си въпрос, тъй като спалнята, в която се намираха допреди секунди, изведнъж се превърна в огнено кълбо, от което се разхвърчаха отломки и облаци задушлив дим.

Сам Уинго крачеше бързо.

Вече беше на американска земя. Прекоси улицата, провирайки се между колите, добра се до отсрещния тротоар и ускори ход. Беше вдигнал яката си, а очите му зад тъмните очила шареха във всички посоки. Непрекъснато се обръщаше назад. Беше убеден, че ако сега го заловят, никой няма да го види повече.

Нито пък той щеше да види Тайлър.

Заваля дъжд и Уинго влезе в първото заведение, което се появи на пътя му. Поръча си кафе и отнесе чашата си на една маса в дъното. Опря гръб на стената и насочи вниманието си към входа.

След известно време измъкна телефон за еднократна употреба с достатъчно предплатени минути. Беше го получил още в Индия благодарение на Адел. Сведе поглед към дисплея. Личният му имейл акаунт беше качен на телефона. Съобщението се появи в момента, в който го включи, непосредствено след приземяването на товарния самолет. Но тогава той беше прекалено напрегнат и очакваше всеки миг да усети тежка ръка на рамото си или пистолет в ребрата. И почти чуваше гласа, който шепнеше в ухото му: "Трябва да дойдете с нас, господин Уинго".