Дейвид Балдачи - Кинг и Максуел

Кръвта на мишената му оплиска предното стъкло. Колата се люшна встрани, блъсна се в солидния каменен парапет и се преобърна. Миг по-късно избухна в пламъци.

Уинго се обърна и погледна своя шофьор, усетил някакво необичайно отклонение в движението на таксито.

– По дяволите!

Светкавично се прехвърли на предната седалка до шофьора. Той беше мъж на средна възраст, който нямаше да остарее дори с ден повече. Заблуден куршум, най-вероятно рикошет, беше пробил дупка в тила му.

Уинго хвана волана, протегна крак и успя да натисне спирачката, насочвайки колата към банкета. За късмет, тази отсечка от пътя беше пуста. Измъкна труповете от купето и ги прехвърли през парапета. Те се затъркаляха надолу по стръмния склон и спряха чак на дъното на дълбокия каменист дол. Нямаше време да ги погребе достойно и се задоволи само с кратка полугласна молитва.

След това извърна глава към горящата кола. Първата му мисъл беше да изтича към нея и да се опита да разбере кои са тези хора и защо го преследват. Но пламъците стигнаха до резервоара и колата се превърна в огнено кълбо.

Уинго седна зад волана и потегли. Дрехите му бяха оплискани с кръвта на боеца, а от задното стъкло не бе останало нищо. Нямаше никакви гаранции, че не е бил предаден. В такъв случай можеше да го следи и втора кола, която да се появи всеки момент. Или просто да го причаква някъде напред. А това "напред" си беше страшно дори и без въоръжени мъже.

Беше чел Ръдиард Киплинг, който описваше Хайберския проход като "разсичащ планината меч". Той наистина я разсичаше, но съвсем не беше прав като меч. Околността наподобяваше лунен пейзаж, повече от мрачен, повече от кошмарен. Тук не растяха дървета. Липсваха леговища на диви животни, нямаше следи от човешко присъствие. Беше просто място за прехвърляне от една държава в друга, което трябваше да се измине бързо. Но "бързината" беше доста относително понятие.

В края на есента и през зимата проходът обикновено беше затворен заради суровия климат. Тогава заснежените склонове ставаха опасни. А това време не беше далече. Уинго усещаше как силният вятър разклаща колата и заплашва да я изхвърли от пътя. Проходът представляваше безкрайна поредица от завои, къси прави отсечки и многобройни тунели, пронизващи планината Хиндукуш. Дори при бавно шофиране можеше да ти се завие свят.

Уинго обаче не шофираше бавно, а като пилот от Формула 1. Таксито летеше с напрегнат вой. През счупеното стъкло нахлуваше леден вятър, от който зъбите му тракаха въпреки включеното на максимум отопление.

Той мислеше единствено за възможните сценарии и начините, по които би могъл да реагира. Погледна часовника си и започна да изчислява колко път го чака до Пешавар. А след това се запита дали изобщо трябва да ходи там. Пешавар беше град с население от близо три милиона души, разпрострян на площ от над хиляда и триста квадратни километра. Несъмнено щеше по-лесно да се скрие сред толкова много хора, но това означаваше и повече очи, които могат да го следят.

Реши да продължи направо към индийската граница. Надяваше се, че документите на Адел ще бъдат достатъчно надеждни, за да я прекоси. Разбира се, само ако именно той не го бе предал на мъжете, които изгоряха в онази кола. В такъв случай документите автоматично ставаха неизползваеми.

Въпросът опираше до съдбоносна преценка. Дали да се довери на Адел, или да поеме по друг път?

При нормални обстоятелства отговорът на този въпрос беше лесен: човек не бива да се доверява на никого. Но Уинго беше надникнал в очите на Адел, беше чул думите му. И в крайна сметка реши, че може да му се довери. Онези в изгорялата кола вероятно бяха обикновени престъпници, решили да оберат или отвлекат един американец, за когото да поискат откуп. Тук подобни неща се случваха всеки ден.

Когато най-после излезе от прохода, Уинго отби на банкета, преоблече се с чисти дрехи от раницата си, а окървавените закопа край пътя. Късно вечерта стигна до някакво градче и заряза надупченото такси на една уличка. После нае стая в малък хотел, чийто съдържател приемаше пари в брой и не задаваше въпроси. На следващата сутрин се сдоби с мотоциклет под наем, като използва документите, получени от Адел. И без да губи време, потегли към индийската граница. Пакистанската пътна инфраструктура беше добра и пътуването мина бързо. Спря само веднъж, колкото да хапне и да напълни резервоара. Не след дълго наближи границата и намали скоростта.

Предстоеше му да разбере дали Адел го е предал, или му е останал верен.