Дейвид Балдачи - Кинг и Максуел

– Сам виждаш, че не сме талибани – подхвърли Саймънс. – Аз съм от Небраска, по дяволите! Документите ми са абсолютно редовни. Ти правилно отбеляза, че играем в един отбор. Иначе защо ще съм тук?

– Значи искаш да се оттегля мирно и кротко, така ли? – попита най-сетне шофьорът.

– Това е офертата ми – кимна Саймънс.

– И как предлагаш да стане това?

– Преди всичко не отпускай бутона.

– Само ако и вие не докосвате спусъците – рече шофьорът и предпазливо пое към пикалите.

Мъжете се отдръпнаха да му направят път.

– Ще взема зеления – внезапно обяви той, без да изпуска от очи лидера на групата, който неволно потрепна.

Това беше добре. Беше взел правилното решение. Явно черният пикап беше миниран.

Стигна до зеления и надникна през страничното стъкло. Ключовете бяха на мястото си, а на таблото наистина беше монтиран джипиес.

– Какъв е обхватът на детонатора? – подвикна след него Саймънс.

– Тази информация ще запазя за себе си – отвърна шофьорът и хвърли раницата си на пътническата седалка.

После седна зад волана и запали мотора. Стрелката на горивото показваше, че резервоарът действително е пълен. Но въпреки това той продължаваше да стиска детонатора.

– Как да сме сигурни, че няма да ни взривиш от разстояние? – подвикна Саймънс.

– Въпрос на обхват – отвърна шофьорът.

– Който не казваш какъв е.

– Значи просто трябва да ми се довериш, Небраска. Точно както и аз трябва да ти се доверя, че този автомобил не е миниран и няма да се взриви на стотина-двеста метра от тук. Всъщност може би сте минирали другия...

Той натисна газта и пикапът се стрелна напред към отворената порта на каменната сграда. Очакваше да стрелят по него, но това не се случи. Май наистина бяха повярвали, че отпускането на червения бутон ще доведе до тяхното унищожение.

Погледна черната кутия едва когато се отдалечи на достатъчно разстояние. Ако мъжете действително бяха от ЦРУ, предстояха да се случат още много неща. Но в момента това изобщо не го интересуваше, въпреки че държеше по-късно да разгадае загадката. За тази цел обаче трябваше да остане жив.

Изключи захранването и хвърли кутията на съседната седалка.

Сега вече наистина трябваше да изчезне. Надяваше се да е възможно. Повечето хора идваха в тази част на света просто да убиват или да бъдат убити.

Противно на обичайната им практика Шон Кинг шофираше, а Мишел Максуел седеше до него. Обикновено караше тя, и то така, сякаш участваше в "Дейтона 500", а Шон просто се държеше здраво и се молеше да оцелее.

Тази вечер имаше основателни причини да поеме волана. Вършеше го вече двайсет и един дни, защото Мишел все още не беше във форма. Тя се възстановяваше, но не толкова бързо, колкото ѝ се искаше.

– Как си? – погледна я той.

– Въоръжена съм – каза Мишел. – Предупреждавам те, че ако още веднъж ми зададеш този въпрос, наистина ще те гръмна!

– Просто съм загрижен за теб – отвърна той.

– Знам, Шон. И го оценявам. Но минаха три седмици, откакто ме изписаха, и вече съм напълно здрава.

– Раните ти бяха сериозни, Мишел – каза той. – Отърва се на косъм, изгуби много кръв. Повярвай ми, защото бях там и знам за какво говоря. Три седмици след излизане от болницата изобщо не са достатъчни.

Мишел докосна гърба си ниско долу, а след това и горната част на бедрото си. Белезите, които бяха там, щяха да ѝ останат завинаги. Спомените за начина, по който се беше сдобила с тях, бяха живи в съзнанието ѝ. Още от първия удар с нож в гърба, нанесен от човек, когото смяташе за съюзник.

Но в крайна сметка тя оцеля. А Шон беше до нея през цялото време, докато се възстановяваше. Сега обаче прекалената му загриженост я дразнеше.

– Знам. Но от инцидента минаха цели два месеца, а раните ми обикновено зарастват бързо. Никой не знае това по-добре от теб.

– Беше на косъм, Мишел. На много тънък косъм!

– А колко пъти ти си бил на косъм? – погледна го косо тя. – Колко пъти бях сигурна, че те губя? Това е част от нашата работа. Ако наистина държим да сме в безопасност, трябва да си сменим професията.

Шон гледаше дъжда, който обливаше предното стъкло. Вечерта беше студена и неприятна. Пътуваха през един безлюден район на Северна Вирджиния след среща със стария им клиент Едгар Рой. Преди време го бяха отървали от смъртна присъда и той без съмнение им беше благодарен, но по свой начин. Защото Едгар беше аутист савант – компютърен гений с феноменална памет, но с безкрайно ограничени социални умения.