Дейвид Балдачи: Кинг и Максуел

– Вероятно не е останал доволен от обясненията им.

– Това е лудост, Мишел! Явно момчето не може да разсъждава трезво сега.

– Може и да е лудост, но има какво още да се направи за едно съсипано от мъка хлапе! – отсече тя.

– И ти си убедена, че това е наша работа, така ли?

– Правили сме го много пъти, включително и за деца, които са били много по-малки от Тайлър!

– Вярно – призна Шон. – Къде иска да се срещнем, след като не желае да ходим у тях?

– Пред гимназията, в която учи.

– Пред гимназията?! Отива на училище въпреки страшната новина, която е научил едва вчера?

– И на мен ми се стори странно – въздъхна тя. – Но ако не се разбира с мащехата си, е нормално да иска да бъде по-далече от нея. Може би си въобразява, че ще мисли по-малко за баща си, ако се придържа към всекидневните си задължения.

– Всеки изживява мъката по свой начин – кимна Шон.

– Предполагам. А той все пак е още дете.

– Кога иска да се срещнем?

– Излиза в три и петнайсет. В четири и половина има тренировка по плуване. Предлага да се видим в паузата.

Шон се засмя. Тя извади ключовете за колата си от непромокаемата торбичка и попита:

– Какво смешно има?

– Само си представих как се срещаме с клиент в паузата между две игри.

– Той е гимназист, а не хлапе, което си играе в детската градина.

– Извинявам се. Но въпреки това не виждам къде ще ни отведе всичко това.

– Ако не друго, поне ще му върнем пистолета. Въпреки че идеята да дадем оръжие в ръцете му преди тренировка не ми се струва особено добра. Май трябваше да си уговорим среща на друго място.

– Коя е гимназията? – попита Шон, изчака обясненията ѝ и добави: – Снощи минахме оттам. Точно срещу нея има един мол с бистро "Панера". Звънни му и кажи, че ще го чакаме там.

– Няма да му се обадя, а ще му пратя есемес. Така правят днешните хлапета.

– Както желаеш.

– Не ти се занимава с това разследване, нали?

– Няма да има разследване – каза той.

– Може би ще има – настоя тя. – Зависи какво ще ни каже.

– Не се отказваш, а?

– Не, въпреки че наистина не знам с какво ме привлича този случай. Просто трябва да разбера.

– Добре, пък да става каквото ще.

– Е, сега вече наистина говориш като старец!

– Новият ни "клиент" е още в пубертета. Естествено, че се чувствам стар.

– Благодаря, че прояви разбиране – усмихна се тя и го побутна по рамото.

– За това живея – отвърна Шон. – Но ще трябва да ми обещаеш, че ако в този случай няма нищо подозрително, а аз съм убеден, че няма, го зарязваме и отиваме на почивка. Съгласна ли си?

– Да. Ако няма какво да разследваме, заминаваме за Нова Зеландия, където ще ходя по бански. Но и тебе те искам издокаран от "Спидо".

– Дадено – отвърна той, докато си казваше наум: Радвам се, че ще бъдеш до мен и няма да те мисля.

Тайлър се срещна с тях пред бистрото от веригата "Панера" срещу гимназията. Беше облечен с панталон в защитен цвят, черно поло с училищната емблема и черни обувки.

– Пиеш ли кафе? – попита Мишел, докато влизаха в бистрото.

– Предпочитам вода.

– Не ти ли стига водата в басейна? – шеговито подхвърли Шон.

Момчето сякаш не го чу и продължи да крачи напред.

Шон и Мишел си поръчаха кафе, а Тайлър си взе бутилка минерална вода. Плати си я, отказвайки категорично да го почерпят. Настаниха се на една маса в дъното на заведението. Единствените други клиенти бяха няколко ученици с лаптопи и две майки с малки деца. Една красива брюнетка на възрастта на Тайлър му по-махна. Той ѝ отвърна сдържано, а след това се обърна към Шон и Мишел.

– Искам да ви наема.

– Мишел ми спомена – каза Шон, облегна се в стола и скръсти ръце пред гърдите си. – Защо?

– За да откриете какво се е случило с баща ми.

– Нима твърдиш, че военните не са ти казали как е загинал?

– Напротив, казаха ми, че бил застрелян.

– Ясно. В Афганистан, нали?

– Така ми казаха.

– Но ти не им вярваш?

– Не че не им вярвам. Всъщност… не знам.

– Афганистан е далече, Тайлър – каза Шон. – Няма как да отидем там и да поискаме проверка. Нямаме такива правомощия и на практика сме безсилни.

Тайлър отпи глътка вода и внимателно обмисли отговора си.

– Но вие сте частни детективи, нали? – каза той. – Нямате ли начини да разследвате? Нали това ви е работата?

– Така е – приведе се над масата Мишел и хвърли кос поглед към Шон. – Но дай да караме поред. Как се казва баща ти?

– Самюел, но всички го наричат Сам.

– Какво точно ти обясниха военните?