Дейвид Балдачи - Част от секундата

— Не бях арестуван — прекъсна го гневно Кинг. — И не съм хванал самолета за Фиджи с всичките си спестявания в брой. Дойдох в Северна Каролина с джип, претъпкан със спортно оборудване и недоядени шоколади. Голяма работа!

— И имахме късмета да заловим онези затворници — добави Мишел. — Помогнахме на местните власти.

— Оценявам това — каза местният шериф, — но бих искал и да разбера по-добре вашата връзка с мисис Болдуин. Тук не сме имали убийство, откакто… откакто стана онова с Клайд Ритър, и цялата работа никак не ми харесва.

Мишел отново разказа за разговора си с Лорета. Шерифът се почеса по брадата и придърпа панталона си.

— Е, тогава просто не разбирам. Лорета не ви е казала нищо, с което да застраши някого.

— Именно. — Мишел бе изхитрувала и пропусна да спомене за черните дантелени бикини и бурната нощ в стая 304, заради което си спечели признателен поглед от Кинг. — Точно затова не съм сигурна, че убийството има връзка със срещата ни. Може просто да се окаже едно невероятно съвпадение.

— А парите в устата й? Нали казахте, че са ваши?

Мишел кимна.

— Поне така смятам. Дадох й сто долара в двайсетачки, защото ми помогна. — Тя помълча и добави: — Нямам нищо общо с нейната смърт.

Шерифът кимна.

— Вече проверихме алибито ви. Някои хора си спомнят, че са ви видели във Вирджиния по времето, когато е убита Лорета.

— Тогава какъв е мотивът? — попита Паркс. Когато се озърнаха към него, той вдигна ръце. — Онова, което описахте току-що, е престъпление без мотив. Освен ако дамата е имала врагове, за които не знаете. Или може да си имаме работа със случаен убиец, но инстинктът ми подсказва, че не е така. Пари в устата — това е нещо лично.

Шерифът поклати глава.

— Лорета Болдуин беше последният човек, който би имал врагове. Нали разбирате, имаше остър език, а клюките, дето й излизаха от устата, бяха направо главозамайващи, макар че обикновено биеха право в целта. Но всичко това са дреболии. Нищо, за което да я убият.

— Е, никога не се знае — каза Кинг. — Онова, което изглежда за вас дреболия, може да е много важно за другиго.

Шерифът кимна, но не изглеждаше убеден.

— Може би. — Той се изправи. — Добре, получих показанията ви. Можете да си вървите.

Преди да излязат, Мишел пристъпи към шерифа.

— Знаете ли чия собственост е сега „Феърмаунт“?

— Доколкото чух, купила го някаква японска компания. Искали да направят елитен клуб с игрище за голф. — Шерифът се изкиска. — Сигурно не са си подготвили домашното. Хотелът наистина има доста терени, но повечето са мочурливи. А и в цялата област само шепа хора са виждали отблизо игрище за голф.

— Знаете ли коя охранителна фирма пази хотела?

Шерифът я погледна с недоумение.

— Каква охранителна фирма?

Мишел скри изненадата си и догони Кинг и Паркс.

— Как успяхте да пристигнете толкова бързо? — питаше Кинг.

— Моите хора ви следяха — обясни Паркс.

— Приемете един съвет от мен, не си хабете силите.

— Да бе, дотук беше страшно отегчително.

Мишел се намеси:

— Тази вечер се случи нещо, сър. Няма нищо общо с убийството на Лорета Болдуин, но мисля, че е свързано с изчезването на Джон Бруно.

— Бруно? — озадачи се Паркс. — Каква връзка има Бруно с всичко това, по дяволите?

Мишел му разказа за човека, когото бе видяла. Той поклати глава.

— Откъде сте толкова сигурна, че е той? Зърнали сте го само за миг при лошо осветление.

— Аз съм агент от тайните служби. Това ми е работата — да разгадавам и запомням лица.

Паркс все още изглеждаше скептично настроен.

— Добре де, щом е тъй, кажете на ФБР. Случаят е техен. Аз само се мъча да разбера кой уби един от свидетелите ми. — Той се озърна към Кинг и изръмжа: — И да държа под око този приятел, а той никак не ме улеснява.

— Искате да изчакам, докато съберете достатъчно доказателства, за да ме обесите?

— Ако исках, имам предостатъчно доказателства, за да ви арестувам още сега. Тъй че не ме изкушавайте. — Паркс изгледа свирепо двамата. — Затова потегляйте обратно към добрата стара Вирджиния.

— Е, бездруго вече ми дойде до гуша от добрия стар Боулингтън — отвърна Кинг.

— Както виждам, май и ти не ми вярваш.

В ранното утро Мишел и Кинг пътуваха обратно съм Райтсбърг.

— За кое? — попита Кинг.

— За Симънс! Човекът, когото видях в пикала.

— Вярвам ти. Щом си го видяла, значи не бъркаш.

Тя го погледна с изненада.

— Паркс очевидно не ми повярва. Защо си на друго мнение?